Читать «Кактуси (Разкази за юноши)» онлайн - страница 44

В слушалките зазвуча гласът на командира:

— Ало, ало! Внимание! Ястреба да влезе в строя!

— Слушам! — отвърна той виновно и сви да догони групата си.

Черния гологан…

Отприщени веднъж, спомените нахлуваха в съзнанието му, заливаха го, удавяха го. Спомени, толкова много спомени! А той смяташе, че е забравил всичко.

Отдолу е Перник, забулен с черна мъглива утайка. И там… там…

Пилотът преглътна с мъка. Неволна въздишка се изтръгна от гърдите му.

Ицко… приятелят от школата — двамата неразделни! Та нали затуй единият стана пилот, а другият — наблюдател. Винаги летяха заедно. И тогава също — начело на ятото, все неопитни летци-школници. Денят беше прекрасен. А как стана всичко? Той усети страшното непоправимо, когато беше късно… Лостът в ръката му внезапно омекна. Извърна се рязко и що да види? Витлото на следващия самолет се бе врязало в кормилото му и то, увиснало на здравите жици, се вееше отдире, някаква жалка дрипа. Нямаше спасение… Само успя да извика: „Ицко, скачай!“, след което се подхвърли навън. Тялото му олекна, изгуби тежестта си и само бързото надигане на земята и писъкът на въздуха в ушите му издаваше, че пада. Ръката му напипа металната дръжка… Тласък под мишниците и в бедрата и парашутът изплющя над главата му. В този миг падащият самолет профуча край него, а вътре… изправен, в последен опит да закачи парашута си, Ицко, втренчил в приятеля си ужасен, все още недоумяващ поглед… Само миг… Ала миг, дето никога не се забравя… После самолетът се блъсна в стърнището…

Цял месец го лекуваха в психиатрията, цял месец напрегнати кошмари, безсмислен унес и кратки опомняния… А когато го изписаха, той вече не беше годен за летец. Всеки път, щом само си припомнеше експлозията на разбития самолет, в душата му отново избухваше грозната мъка, по-право не мъка, а нещо по-страшно, без име — някакъв неопознат ужас пред безумието.

На прощаване командирът на орляка го предупреди:

— Ти си летец, остани при нас! Има време, ще позабравиш, ще закоравееш като нас, като мене. Как смяташ, дали и аз не съм загубил някой скъп другар? А навън, виж, за такива като нас няма място. И без това мнозина дирят хляб, дирят каква да е работа. Какво ще вършиш ти?

С тази истина той се сблъска още на другия ден.

— Какво можете? — запита го директорът на чорапената фабрика, където го бе отправил един приятел.

— Бях летец — отговори той с усмивка, — шофирам, карам ски. Добър летец съм, ето атестацията ми.

Директорът отвърна любезно:

— Вижте, млади момко, нашата работа е сериозна, а човек, годен да стане летец… как да Ви кажа, това е хубаво, но нали разбирате… романтика, авантюризъм… а ние боравим с положителни неща… търсим улегнали хора… Защо не се върнете пак в летището?

В продължение на цял месец получаваше горе-долу такива отговори. Отчая се съвсем.

Накрай съвсем случайно попадна на един съученик в Пътното управление.

— Имаш късмет — рече му той. — Напуска ни машинистът на един от валяците. И ти досега машинки си човъркал. Ще те пратя с един стар майстор, за два дни ще изпечеш занаята. Работата не е за изпускане, трудно се намира сега…