Читать «Кактуси (Разкази за юноши)» онлайн - страница 37

— Това, което ви казах. Председателят натъртва думите си:

— При извършената проверка от нашето посолство в Гватемала се установи, че не съществува такова лице. Ясно е, че не сте гватемалец. Защо не кажете името и народността си, за да облекчите и процеса, и вашето положение?

— Казах ви.

— С какво ще подкрепите това твърдение?

— С моята честна дума! — отвръща дръзко Джо.

(Смях.)

Председателят удря звънеца и когато залата утихва, поставя главния въпрос:

— Подсъдими, признавате ли се за виновен?

— Не възразявам — отговаря със спокойната си усмивка Джозеф Кортец. — Наруших законите ви и ще получа, каквото се полага.

— Не така, Кортец! — натъртва председателят. — Искам честен, сърдечен отговор. Какво изживявате вие сега, чувствувате ли вината си?“

Приятелят ми спря да чете, докато прелисти вестника и намери новата колонка.

Какво беше престъплението на Жоро? Бунт, някакъв заговор, революция? Неуловимия! Навярно беше водач на въстаници, защото той можеше да бъде само водач, само пръв, никога на второ място.

Равният глас на домакина ми продължи да чете:

„Подсъдимият замълчава, но изведнъж вдига глава:

— Виновен, че защо? Затова, че живях, както ми харесва?

Адвокатът нервно пошепва нещо в ухото на довереника си, ала той маха безгрижно с ръка. Председателят добавя:

— Не се ли разкайвате, не съжалявате ли?

— Да! — отвръща живо Неуловимия. — Искрено съжалявам, че не си подредих хубаво работите, та се оставих да ме хванете.

(Смях.)

Прокурорът иска думата:

— Моля да се отбележи предизвикателното държане на подсъдимия!

— Предизвикателно! — учудва се наивно Джозеф Кортец. — Уверявам ви, че не е предизвикателно, а естествено. Как да кажа, че се разкайвам, когато не е вярно?

Председателят вдига дебелата съдебна преписка и я сочи на подсъдимия:

— Вие изслушахте материалите по следствието, цялото обвинение. Вашите престъпления са строго наказуеми. Вие чухте — фалшификации на банкноти и чекове…“

Подскочих. Жоро фалшификатор! Вестникарският репортаж не можеше да изрази всичко, но аз чувствувах страшната трагедия на моя другар, прикрита зад дръзкия му език. Това несъмнено беше Жоро, прям, безстрашен, но вече друг Жоро — Неуловимия Джо.

А равният глас на домакина, донейде отегчен от сухия съдебен протокол, безразличен към герои и събития, не спираше да изрежда въпросите и отговорите на този дълъг разпит:

„… Открита е печатницата, открити са каналите ви, пласьорите ви, но все пак остават празнини, които сега трябва заедно да осветлим. Съобщете ни и други факти, други сътрудници!

Подсъдимият вдига рамене:

— Лошото е, господин председателю, че в нашата практика избягваме да водим картотека. Много хора, различни, и аз ги позабравих вече. Само едно ми е известно, че не сте разкрили дори една десета от сделките ми. Уви! Аз имах хубава работа и бях доволен. Прокурорът отново взема думата:

— Моля да се отбележи и това!

— Господин прокурор — обръща се към него подсъдимият. — Защо си правите труд? Нима мога да допусна, че на Неуловимия ще бъдат присъдени по-малко от десет години? А повече не може! Законът не позволява. Аз съм се сгушил под крилото му. И съм го приел като напълно естествено… дотогава, разбира се, докато междувременно не намеря начин да се разделя с вас по-рано.