Читать «Кактуси (Разкази за юноши)» онлайн - страница 39

Подсъдимият прекъсна разказа си и подпрян на парапета, замълча, унесен в спомените си.

— А вие? — подканя го председателят. — Какво сторихте тогава?

— Може би щях да се върна, толкова бях разочарован. Само че нямах пари. Едва стигнаха дотук. Трябваше да се работи! И тогава знаех няколко езика. Такъв съм, лесно заучавам. И може би това е моето проклятие, да, проклятие — всичко ми се удава лесно. Затуй и животът ми се развихри такъв бурен, стихиен…

Подсъдимият изправя глава. По лицето му се чете насмешка и високомерие:

— Колко ли са по-щастливи другите, онези, посредствените, които могат да вършат само едно — кърпят обуща или поправят часовници — и толкоз! Те нямат амбиции, не избират, не се люшкат от вълна на вълна… Няма що, постъпих в една кантора. И работех в нея честно, както казвате вие, докато… Хазаинът ми, един прекрасен човечец, беше подписал преди година полица, но за беда кредиторът почина и наследниците си поискаха парите. Бедният човек! Нима трябваше да стоя безучастен, когато той загиваше, когато щеше да бъде разорен? Намерих из книжата на нашата кантора подписа на покойника и с неговия почерк написах чек за дължимата сума. Банката изплати чека, но адвокатът се усъмни, експертите откриха подправката и неочаквано двама с хазаина се озовахме в каторгата. Там между другото разбрах, че Хавай наистина е благословено кътче на земята — като природа, като климат. Аз не знаех преди, че из тукашните джунгли няма нито лъвове, нито тигри, въобще никакви хищни бозайници, че няма змии и крокодили, комари и всички онези отвратителни насекоми на тропиците. Но разбрах и друго — колко неприятно, досадно, дори обидно занимание е трудът. От сутрин до вечер, непрестанно, без да изправим гръб, беряхме ананаси и товарехме камионите. А на изток, в подножието на дремещия вулкан, се зеленееше захарната тръстика, из която пъплеха като мравки полуголи дрипави канаки5. Всеки ден, всяка заран — без лято, без зима, в тая вечна пролет, всеки ден из безкрайната плантация! Ананаси, банани, кокосови орехи! Забранено ни беше дори да опитаме тези ароматни дарове на земята. Изтощени, смазани от жегата и от умора, ние се взирахме към океана, който се пенеше на две мили под нас зад живописната колонада на кокосовите палми, и мечтаехме за хладината му. Мечтаехме за свобода. Да вършим това, което ни харесва. Свобода! Не можех да издържам повече! Трябваше да се измъкна! Исках въздух, простор, волен живот… Най-сетне щастието ми се усмихна. Един ден дойде заповед, за освобождаване на един каторжник. Куриерът я донесе късно. Управителят вече беше излязъл, затова я остави на бюрото в канцеларията. Аз имах известни привилегии, бях от малцината, които имаха достъп до управлението. Като интелигентен каторжник отчитах извършената работа през деня от нашата група. Случайно видях всичко. Скроих плана си за миг. Наоколо нямаше никой. Мушнах се в канцеларията и заключих отвътре. После се заех спокойно за работа. За половин час прерисувах заповедта, само с черния и с червения моливи, извъртях всичките й подписи, дати и печати, като вписах, разбира се, сега вече моето име. Трябва да ви се похваля, че някога, в моето детство, се готвех за художник. По-право това беше едно от многочислените ми желания. Защото в същото време мечтаех и за пътешествия, и за подвизи, за диамантени мини, за научни открития… Учителят ми ме бе кръстил: «Нов Леонардо.» Ха, ха! Леонардо и Неуловимия Джо… Още на следната сутрин моторницата на затвора ме откара в града…