Читать «Кактуси (Разкази за юноши)» онлайн - страница 38

Залата зашумява и председателят звъни продължително. После изважда една снимка на възрастна, скромно облечена жена и я показва на подсъдимия.

— При обиска я намерихме във вашата касетка. Коя е тази жена?

Кортец пребледнява, отстъпва крачка назад. За пръв път самоувереността му изневерява.

— Не я познавам — опитва да излъже той.

Прокурорът го прекъсва:

— В касетка не се пази непозната снимка. Това е вашата майка, нали?

Подсъдимият не е подготвен за този въпрос. Замълчава малко и след това отговаря с глух, променен глас:

— Всъщност това не ви интересува. То засяга само мене.

Председателят се навежда към него.

— Джозеф Кортец, защо не ни разкриете миналото си? Може би ще ви разберем, а това естествено ще бъде във ваша полза… Може би някакви смекчаващи вината обстоятелства…

Кортец сяда на мястото си смутен, обръща се към адвоката, съветва се с него, после се изправя.

— Моето минало! Добре, ще ви кажа нещичко. Но да сме наясно, то няма да ви ползува много — нито вас, нито мене. Така ще го предам, та да не хванете нишката. Уверявам ви. И то повече за господата…

Обръща се към журналистите и продължава, но вече не с предишния предизвикателен тон, а по-глухо, дори с някаква прикрита болка:

— Отдавна, много отдавна беше то, там, при скромната, добра женица на снимката… Отдавна, много отдавна… Само за Хавай мечтаех. Хавай, царството на всички, що не обичат труда. Хавай, вечната пролет! Така си представях всичко — ето, корабът приближава, в далечината димят Мауна-Лоа и Килеуеа, а на брега ме чакат мургави девойки с китари. Пеят и се усмихват. А когато слизам от борда, окичват рамената ми с леи — цветни гирлянди. После танци, веселби, безгрижие — по цели нощи на белия коралов плаж край тропическото море, по което се дипли лунната пътека, под кокосовите палми, изкривени от тайфуните… Хавайски нощи! Колко съм мечтал за тях, изтръпнал от копнеж… И най-сетне, още съвсем млад, аз продадох туй-онуй и тръгнах. Оставих я, тази скромна, честна женица… Две години скитах по света, докато най-сетне параходът, с който пътувах, се прилепи към кея. Хонолулу, Тихия залив! А отвъд Зеления нос — Пърл Харбър, Бисерния залив! Гледах и не вярвах на очите си. Това ли беше градът на мечтите ми? Та къде се криеха мургавите девойки с китарите? Защо нямаше гирлянди? Пред мене лежеше един обикновен, безспорно хубав, модерен, но съвсем обикновен град. Аз не дирех такъв град. Затова ли бях преплувал два океана? Само кулата в пристанището с приветливото хавайско «Алоха», написано с големи букви, около които вечер светят гирлянди от електрически крушки, напомня за Хавай, Хавай на нашите мечти… Но да бъда справедлив. Наистина още същата нощ видях тъмнокожите девойки, чух хавайските китари… ала в нощните заведения. Имаше и леи върху рамената на тези, които даваха много пари… Хавай, раят, беше като всички други кътчета по земята.