Читать «Кактуси (Разкази за юноши)» онлайн - страница 35

— Взех го преди излитането на самолета — обясни приятелят ми. — За из път. Но не го дочетох. Заспах.

Изведнъж аз изтръпнах. От един голям портрет на трета страница ме гледаше познато лице, толкова познато лице! Възможно ли беше това, тъй далече, на хиляди километри, кажи-речи, от другата страна на земята? Но не се лъжех. Не за пръв път виждах това одухотворено, изразително лице с тези умни очи, в които прозираше нескрито дръзко присмехулство.

— Та това е Жоро! — не можах да сдържа възклицанието си. — Моят другар от игрите, от първо отделение до края на гимназията. Умният, способният Жоро! Кой в класа можеше да се мери с него? Всичко му се удаваше — най-добрият боксьор, най-бързият плувец, атлет. Стихове пишеше, а как рисуваше! Цялото училище беше украсено с неговите акварели. Толкова леки, нежни, въздушни. А каква памет! Удивителна! Запомняше всички уроци в час. Много често, като предадяха урока, учителите го караха да го преразказва и, вярвай ми, от Жоро ние по-добре разбирахме всичко. Не знам друг ученик като него. Никога не четеше в къщи. Написваше набързо домашните си и изхвърчаваше навън. Та покрай него аз честичко отивах с неподготвени уроци.

— Значи, даровит? — запита приятелят ми.

— Даровит! Това е слабо казано. „Изключително момче!“ — беше възкликнал веднъж директорът. А и ние, съучениците му, го смятахме някакво чудо. „Такъв е бил Леонардо“ — твърдеше болнавият ни учител по рисуване И добавяше: — „Някой ден ще се гордея с тебе, Георги! Аз, първият ти учител.“ И вечно сълзящите му очи отново овлажняваха. Той ги изтриваше с протъркания си ръкав и продължаваше да се възхищава от новата му рисунка. Мълвеше се, че дори преподавателят ни по математика, едно сухо зло старче, признавал пред близките си колко се страхува да не сгреши нещо пред Жоро — повече, отколкото от инспектора. Тъй казвал: „Че аз всеки ден имам инспектор зад гърба си!“ Това беше нашият Жоро. Още в гимназията сам, без учител, научи английски, френски. Защото мечтаеше за пътешествия, за далечни чужди страни…

Неусетно спомените ме бяха овладели. Наистина, как се забравят първите стъпки в живота, първите трепети, първите приятели? Като в сън израсна напреде ми Жоровата схлупена къщурка, обрасла до стрехата с буйна асма.

И досега я помня, окичена с едри златни гроздаци, обвити грижливо от Жоровата майка в книжни кесийки да не ги кълват врабците.

— А леля Минка — добавих разчувствуван. — Майка му. Тя се топеше, бедната, от умиление, като слушаше тези похвали. Коя майка би устояла? Една нищо и никаква вдовица от войната, която цял ден се трепе по хорските домове, а какво чедо! Понявга тя се промъкваше през комшулука и посядаше на нашата пейка под прозореца ми на приказки. Наведен над уроците си, аз неволно подслушвах разговорите им. Помня и думите на мама: „Хубаво момче имаш, Минке, кадърно, ама май че множко играе. Няма мярка. Добре е да го залисаш из къщи с някоя работа да те посмени за малко. Я се виж, стопила си се от работа! Накарай го да примете тук-там, да поизмие, да понацепи дърва, да позакове нещичко! Няма да е за лошо!“ А леля Минка отвръщаше: „Яка съм още, не съм опряла до отмяната му.“ Майка ми държеше все на своето: „За него, Минке, за него ми е думата. Да попривикне на труд, сестро! Животът няма да го глези, както глези мама.“ Леля Минка се подокачваше от такива съвети и отвръщаше припряно: „Чуй, съседке, та ме разбери! Едно ми е детето, едничко! Нищичко друго си нямам. Не ща отсега да затегли моето тегло. Поне дорде е край мене, да порахатува, а сетне, дето викаш, животът сам ще го научи на труд. Сега нека ме запомни с хубаво, да си отживее!“