Читать «Кактуси (Разкази за юноши)» онлайн - страница 34
Петър Бобев
Днес отново ще летя… Колко радостна възбуда криеше някога очакването на новия полет… Някога, било ли е? А сега? Не мога да се отърва от съзнанието за своята виновност… Очите на Сигеми ме следват навред — такива тъжни, обвиняващи, попили скръбта на целия свят… Трябва да изкупя своята вина… Вече съм решил. Може да е безразсъдно, глупаво, безумие, ако щете, но нямам друг изход… Убеден съм, че това, за което бълнуваше Сигеми, е неосъществимо, един наивен блян — всички летци, изведнъж, да натиснат ръчките над пустото море… Но и тъй да е, ако не всички, то поне един… Поне една бомба по-малко, поне няколко стотици хиляди жертви по-малко. Стотици хиляди човешки създания, вселена от стотици хиляди светове… Тъй казваше Сигеми…
Не се съмнявам, знам, че никой друг няма да ме последва. Такава нелепост — да допуснеш, че всички летци ще решат да загубят хляба си, да се пъхнат в затвора, и то ей тъй, нахалост, защото веднага ще ги заместят хиляди нови летци… Летците, моите довчерашни другари — аз завиждам на безгрижието им и в същото време ги съжалявам. Та това не са хора, а машини, немислещи автомати, замаяни от пари и удоволствия, жадни само за приключения — някакви живи машини за убийство… какъвто бях и аз… Нелепо е, знам — но нима е била по-трезва саможертвата на Джордано Бруно? Инквизицията е искала само едно — да се откаже… И все пак странно, невероятно, просто чудовищно — уж хора, с чувства, е разум, истински хора, могъщи, годни да завладеят космоса, а безсилни да спрат войната… Но аз нямам друг изход… Очите на Сигеми обвиняват, с толкова мъка… Планът ми е готов, стъкмен в мозъка ми до последна подробност — дори против волята, против здравия разсъдък… Точно над океана натисвам лоста, бомбата полита надолу невъзпламенена и потъва в бездната… Дълбоко, дълбоко, където никой няма да я достигне… А после, безспорно — съдилища, затвор — но не мога другояче, не мога… Вестниците няма да съобщат нищо, такива новини се крият, те носят зараза, разложение… Ала аз съм се подготвил, ще пратя този дневник на приятели, които ще кажат на света… Може би е безумие това, което ще извърша, и все пак… Все пак, ако всички летци като мене…
Неуловимия Джо
Гостувах на мой приятел, неотдавна завърнал се от далечно пътуване. Седяхме в полуосветения хол и разговаряхме. Говорехме за континенти и държави, за чудни страни и непознати градове, изобщо за големия свят, който всъщност днес вече не е тъй голям както някога. По-право аз разпитвах, а той описваше чудните места, които бе посетил. Унесен от тихия му разказ, неусетно се бях пренесъл с мисълта си там при разпръснатите из Тихия океан островчета, обрасли с живописни палми и обградени с коралови рифове, в които се плискат вълните, под южното небе, където слънцето жари отвесно и където нощите падат бързо, без здрач.
Неволно погледът ми се застоя над захвърления вестник върху долната подставка на масичката. Шрифтът и клишетата бяха по-особени, напечатани с кафяво мастило, затова се присегнах и го разлистих.
