Читать «Кактуси (Разкази за юноши)» онлайн - страница 33

Но не, пак бълнуваше:

— Боб, чуй ме!

За пръв път ме наричаше по име, той, който винаги се обръщаше към мене на „вие“, като истински японец, възпитан, коректен.

— Боб, не хвърляй бомбата! Моля те! Долу има хора, много хора… Знаеш ли какво значи човек, Боб?… Човек, това е всичко. Човек, цял мир от идеи, от чувства… Всеки човек — отделен свят… Не погубвай толкова светове, цяла вселена светове! Боб, не убивай моята Мисако!

Стиснах устни, едва удържащ сълзите си, а до мене сестра Йошико разправяше с тих, беззвучен плач:

— Вие не го познавате, не! Всички знаехме, че е осъден, заразен от радиацията, но се държеше — толкова воля! Най-добрият ни лекар, винаги на поста си. Тъй казваше той: „На мене никой вече няма да помогне, поне аз да помагам, на когото мога… И докогато мога…“

Посегнах към ръката му.

Изведнъж той отвори очи, позна ме. Размърда устни.

— Отивам си… А тъй искам да живея… Дори и така, с всички мъки, с всички страдания, дори без ръце и без крака, с всички болки… Отвъд няма болки — и все пак предпочитам болките, та те значат живот…

Насилих себе си.

— Ще живееш, Сигеми!

Без да покаже дали ме е разбрал, той добави:

— Ех, ако можеше… Ако всички летци… като вас… наведнаж решат… Ако всички бомби паднат в морето… и изчезнат… Колко ще бъде хубаво… Да няма повече бомби, децата да не чуят тази дума… Ако всички хора познаваха нашата мъка, ако бяха я преживели… нямаше да има вече война… Никога… Ако всички…

Гласът му стана хрипкав, отслабна, докато заглъхна съвсем, а трескавият унес отново го обори.

30 септември

И днес както всеки ден се запътих към болницата. Валеше. Колата се плъзгаше по лъсналия паваж из неспирния поток от автомобили, сред които се провираха ловко велосипедисти с чадъри в ръце. А по тротоарите, под безбройните реклами, ошарени с йероглифи, пъплеше друг поток от хора с чадъри, без суетня, без блъскане, чисти, спретнати, вежливи. Сред европейските дрехи понякога се мяркаше жена в пъстро кимоно, която потропваше пъргаво с дървените си гета.

В болницата подирих сестра Йошико.

— Свърши! — повече разбрах по мърдането на устните й, отколкото чух.

Очите й бяха мокри. Не повярвах.

— Какво?

— Свърши се всичко… Отиде си доктор Ясуга…

— Как? Кога? Нали вчера беше по-добре?

— Не го усетихме, тихо и безшумно, последна милост на съдбата.

Той още лежеше в стаята, тих и примирен. Погалих изстиналото му чело и си тръгнах.

Свит в дъното на колата, разстроен, измъчен, аз мислех, мислех… Бях виновен, вече не се съмнявах — за това, че заради мене той слезе сред отровните пари на вулкана, а можеше още да поживее, още да помага, той, на когото не можеше да се помогне… Виновен, задето бях летец, съучастник на оня, другия летец, който някога бе разбил живота на доктор Ясуга, на стотици хиляди като него… Подло, из засада, срещу беззащитни хора… Нима и аз така — върху беззащитни хора…

Бълнуване ли бяха последните му думи, или някакво странно прозрение? Наистина, що ли би станало, ако всички летци… Нелепо и все пак… Ако в един миг всички атомни бомби потънеха в океана, да не остане ни помен от тях… Децата да не знаят името им дори…