Читать «Кактуси (Разкази за юноши)» онлайн - страница 32
Петър Бобев
Пошепнах смаян:
— Странни чувства и странен народ! Такова примирение, а може би героизъм… Харакири, живи торпили…
— Колко малко ни познавате всъщност! — въздъхна Ясуга. — Колко малко! Нима вярвате тези приказки — японците не се боят от смъртта, примирили са се с нея? Та не сме ли и ние хора? Не, драги приятелю, не с песни влизат в сражението нашите войници, както разправят някои, не… Виждал съм ги — плачат, чувате ли, цели роти разплакани войници като деца, защото като всички хора по света не искат да умират… Но стига! Вие сте войник, да не смущавам повече духа ви… Идете си, изпълнявайте вашия дълг… И когато пуснете бомбата, не си спомняйте за Сигеми Ясуга… Не мислете, че долу има хора, които обичат живота като вас, които също като вас искат да живеят…
Изправих се изненадан, донякъде обиден:
— Доктор Ясуга, аз съм войник, но преди всичко човек. Майка ми е американка, но баща ми е българин. Неговата страна е родина на Спартак, родина на богомилството, това кътче на земята, където блесна първата искра в мрака на Средновековието, първата искра на хуманизма.
— Тогава вие сте зле, млади момко… Хуманизъм и атомна бомба, не, в никой случай! Не вървят… Или едното, или другото…
Мълчах. Чувствувах, че е прав и в същото време не е прав. Какво оставаше тогава от моя дълг?
— Довиждане! Ще идвам често да си бъбрим, докато оздравеете. И тогава ще ми покажете Япония, Япония, която не познавам.
Той поклати глава:
— Сбогом, приятелю! Върнете се в живота, не идвайте повече тук!
Тръгнах си смутен и унил. Нещо горчеше в гърлото ми, неясно, подтискащо, гадно. Чувствувах се виновен, неизмеримо виновен, виновен пред своя нов приятел, пред цялото човечество, пред поколенията…
Едва вечерта тръгнах към болницата. Колата ми прекоси Хинза, Токийския Бродуей. Толкова много реклами, които ослепяваха очите. Над главата ми във въздуха висеха светливи балони и дракони. По притъмняващото небе пробягваха огнените букви на вестник „Асахи“, които непрекъснато предаваха последните новини. Пред метрото се бе наредила опашката на бездомниците, които търпеливо чакаха да се приютят за сън по стъпалата на станцията.
Сестра Йошико ме срещна на вратата.
— Лошо, много лошо! — пошепна тя.
Изтръпнах.
— От снощи е в безсъзнание, вижте!
Отвори вратата и ме въведе. Болният беше сам в стаята, лош знак.
Над чистата завивка лежаха безпомощно две мършави ръце. Лицето, същински череп, облепен със съсухрена пергаментова кожа, беше потънало във възглавницата. От безцветните устни се носеше учестено, трескаво дишане.
Приседнах на стола, загледан в това измъчено човешко същество.
Внезапно болният заговори, бавно, несвързано, глухо. Дочух името си и приближих. Може би искаше да ми каже нещо.
