Читать «Кактуси (Разкази за юноши)» онлайн - страница 24

Костов стоеше смутен, потресен пред мъката на този човек.

— Изчезнали! — почти простена Медведев. — Аз знам какво означава тази проста, безразлична дума. Знам какво преживяват сега твоите близки, застанали до радиоприемателя. Има ли вест, открили ли са ги… Мислиш ли, че ще позволя това?… Тук няма учени и неучени, има само хора… Всъщност човекът е всичко, нищо друго няма значение… Аз виждам сълзите в очите на твоите близки, човешките сълзи… А за мене никой няма да заплаче. До ковчега ми ще стоят на почетна стража академици с ордени, с почести, но без сълзи… Та то е тъй просто, аритметика… За единия никой няма да скърби, за другия — четири покрусени, смазани души…

С наведена глава, смутен, но все още неубеден, Костов процеди през зъби:

— Двама сме тръгнали, двама ще се върнем или… Медведев се взря в лицето на другаря си и прочел твърдата решимост в неговите изопнати черти, вдигна рамене. Очите му засияха.

— Така беше и във войната — едни се превръщат на зверове, други успяват да останат човеци. Човекът се познава в беда. В охолство всеки изглежда добър, привидно благороден. Нещастието е изпит за човечност — кой ще издържи?

Прегърна го през рамо и добави:

— Добре… Да почакаме още малко.

Зави се по-плътно в шубата и задряма, а Костов се намъкна в спалния си чувал и стисна очи, ала сънят не идваше.

Посегна към радиото. Превъртя ключа веднъж-дваж. Напразно! Слушалките бяха онемели. Само едва доловим шум като бръмчене на муха и далечен, глух, неразбираем говор… Какво ли съобщаваха?

Той разбра, така трябваше да се очаква, акумулаторът се бе изтощил. Изостави ги и приемателят, единствената последна връзка със света.

Сега вече бяха сами, съвсем сами…

От време на време в мъртвата тишина на глетчеровия процеп, все едно леден гроб, в който бяха погребани живи, изтрещяваха резки гърмежи, долитаха неясни стонове и притихваха. Отново ги затисваше като тежък похлупак тишината. Уж тишина, а то — изпълнена със звуци, леки, неуловими като звън на стъклени камбанки. Ледникът течеше бавно, незабележимо, но безспирно. Милиардите ледени кристалчета се триеха едно в друго и пееха.

Утре е Нова година. Всички са весели, забързани, натоварени с пакети, очакващи подаръци. Само неговите близки… В съзнанието му изплуват любимите лица с разплакани очи. Устните им мълвят: „Ела си! Ела!“ А той стои тук безпомощен като плъх в капан и чака бездеен края си.

Кристалчетата звънят… Но не, това не са новогодишни стъклени звънчета, не, то е хор, злокобен хор от черковни камбани, забили провлечено и тъжно — както някога в родния град, когато изнасяха от църква ковчег…

А отпреде му стоят и го гледат, и го молят четири чифта очи, прелели в сълзи, четири чифта любими очи…

Медведев всъщност е прав — той е сам, никой не ще заплаче за него…

Внезапно Костов се стресна. Спи ли? А где е другарят му?

Надзърна през прозорчето.

Значи, тъй — използувал съня му, Медведев проправя с пикела си път по ледниковата цепнатина нагоре към снежния покрив.

А нима тъй не е по-добре? По-добре! По-добре… Той е сам, никой не го чака, никой не плаче за него… Никой… Ще сложи край и на своята мъка… Сам… доброволно…