Читать «Кактуси (Разкази за юноши)» онлайн - страница 26
Петър Бобев
— Пьотр Иванич, режи бързо! Ножът е в тебе. Аз нямам.
Неволно Костов посегна към ножницата, но ръката му се дръпна назад като изгорена.
— Режи, по-скоро! — шепнеше под него Медведев.
Що да стори? Що? Така и двамата ще загинат, ей тъй, мърцина, без никаква полза, без никаква… А защо и двамата?
Почти несъзнателно, машинално, със замряло сърце пред това, което щеше да извърши, той измъкна блестящото острие и с трепереща ръка го насочи към опънатото въже.
Отдолу го гледаше с някакво свръхчовешко примирение лицето на професора.
— Режи! — изхриптя той.
Костов замахна с ръка и с някакъв възторжен порив запрати ножа в пропастта. Чу се остър звън, повтори, потрети и затихна.
Наоколо отново се възцари предишното ледено мълчание, сред което все още проплакваха далечни едва чувани камбанки.
— Приятелю! — промълви гласиологът.
Костов не отговори нищо, напрегнал всички сили, цялата си воля, всичко, каквото можеше да даде неговото здраво тяло и дух на полярник. Вече не съществуваше нищо друго, никакъв свят отвъд, никакъв друг живот — нито чувства, нито минало, нито бъдеще. Имаше само едно — опънатото въже, което го теглеше към гибел… Нищо друго… Само едно въже, жестоко, безпощадно… и той трябваше да го победи…
Да победи…
Тъй ги намериха спасителите, единият премръзнал, увиснал в безсъзнание на въжето, а другият — сякаш прикован, сраснал за ледената скала, вцепенен от студ и напрежение…
След няколко часа в поселището, заобиколен от всички другари, под грижите на лекаря Медведев отвори очи. Озърна се и като съзря до себе си Костов, протегна пръсти да стисне ръката му.
— Приятелю!
Костов не отговори. И срам, а в същото време и някаква все още неосъзната гордост се разляха по тялото му.
— Тъй е — пошепнаха нечуто устните му. — В беда се познава човекът… Ваньо вече може да се гордее с баща си… Вече може…
И мълчаливо отвърна на топлото ръкостискане.
Из дневника на Боби Спасов
Лекарите най-сетне ми разрешиха да пиша. И наистина какво друго бих могъл да върша, за да разсея скуката и това противно настроение, което внушава всяка болница. Такова наказание — летец, и то летец от реактивен самолет, на легло!
Реших да пиша дневник, да се избавя някак си от досадата на принудителното бездействие. Когато човек не живее, описва това, що е преживял. Прикован към леглото за още месец-два, аз ще говоря за себе си, само пред себе си.
До мене, на съседното легло, лежи все още в безсъзнание спасителят ми доктор Сигеми Ясуга, блед, скулест мъж на около четиридесет години, с напълно окапала коса. Не съм виждал толкова гола глава. Лицето му, когато не го сгърчват спазмите на болестта, има безизразния вид на всяко спящо лице. Как ли ще изглежда при събуждането?
Гледам го и остра болка стяга гърдите ми — може би жал или по-скоро угризение, съзнание за виновност. Защото той щеше да бъде здрав, ако не бях аз… с моето безразсъдство… И все пак, каква е тази странна болест, защо той не се събужда вече? Нали аз стоях много по-дълго сред отровните пари на вулкана? Защо не се събужда?…
