Читать «Кактуси (Разкази за юноши)» онлайн - страница 22

— Имаш близки… Хубаво… Хубаво и лошо… Ех, няма що…

Шестдесет часа, досадни, еднообразни, вилня снежната стихия. Двамата пътешественици едва се сдържаха на едно място. Горивото беше към края. Много често спираха мотора и сега в кабинната термометърът сочеше тридесет градуса студ. Стояха премръзнали, сънливи, сред облепената със скреж машина, и разговаряха, като допираха ветробраните си. Стояха унили, обезверени, сякаш захвърлени в някакъв леден ад.

Само радиото все още настойчиво зовеше, насърчаваше. От него те узнаха, че една група спасители тръгнала да ги дири, но била принудена от урагана да се върне обратно.

Внезапно Костов трепна. Наоколо струеше синкаво сияние. Той раздвижи с мъка премръзналото си тяло и надникна навън.

В миг сънливостта и безучастният му унес изчезнаха.

— Слънце, Юрий Михайлович! Виж, слънце! Медведев скочи.

Наистина през отвора на снежния свод сияеше яркосиньо небе, от което плискаха искрящи водопади от светлина, хлъзгаха се по кристалните стени, играеха в синкави пламъчета, лумваха, разгаряха се леки, неуловими като приказка, все едно блян, далечен спомен от детството, блян за кристални дворци и заключени в тях красавици, пазени от огнедишащи змейове.

Медведев тръсна глава.

— Навярно нашите ни дирят, а ние спим.

И с тази надежда премръзналото му тяло отново се сгря, вълна на радостно очакване преля и в лицето на другаря му, очите му засияха, кръвта нахлу в бузите.

Професорът надяна слушалките. Миг-два-три. Изведнъж той се обърна към другаря си.

— Коновалов е излетял с хеликоптера. Скоро ще мине насам.

Не след дълго отгоре долетя воят на самолетното витло, а в светлия отвор се мярна самият въртолет, огромно метално водно конче. Костов се покатери върху всъдехода, размаха ръце, а професорът се сети да гаси и пали фаровете.

Въртолетът се застоя една-две секунди и отмина.

Медведев клюмна.

— Не ни забеляза! — въздъхна той. — Търси, продължава да търси. Навярно пак ще мине. Трябва да се подготвим.

— Да възпламеним димна бомба! — предложи Костов.

Хеликоптерът се върна след три часа. Професорът ясно слушаше по радиото гласа на пилота.

— По дяволите! — крещеше в слушалките Коновалов. — Сякаш са потънали в дън земя. Нито следа! Ураганът е заличил всичко.

— Пали! — изкрещя гласиологът и Костов възпламени бомбата. Димът изпълни пукнатината, понесе се нагоре. Уви! Пак напразно! Нещастниците дочуха далечното бръмчене, ала самият хеликоптер не се появи над отвора. Шумът му заглъхна скоро.

Съмнението отново подтисна двамата премръзнали мъже. Те си поделиха последната кутия с месо и унило задъвкаха, без да кажат нищо.

— Ало, ало! Мирний вика Медведев! — загърмя гласът в слушалките.

Ядосан, Костов посегна да ги махне с досада, когато чу как радистът се обърна към някой друг:

— Инокенти Павлович, добре, че дойдохте. От София питат за новини. Децата и жената на Пьотр Иванич! Новини. Можех ли да им кажа: „Няма надежда!“ И излъгах, че очакваме всеки миг да ги открият… А то — няма смисъл… Четири денонощия в неизвестност, след оная буря…

Не се чу какво отговори началникът на радистите, но гласът добави: