Читать «Кактуси (Разкази за юноши)» онлайн - страница 25

Костов трепна. Сякаш някой го блъсна в тила, изсъска в ухото му: „Подлец! Сега можеш да се преструваш на заспал, но утре… утре, когато се върнеш сред хората, как ще ги погледнеш в очите, как ще погледнеш в очите сина си? Ще се гордее ли с тебе и след това?“

Не! Не!

Той скочи, отвори вратата.

— Юрий Михайлович, чакай! Тъй не бива! Нито ти, нито аз, или и двамата… Двама сме тръгнали…

Медведев се извърна бавно.

— Добре! Двама. Донеси въжето! Ще се вържем. Пък каквото стане…

Привързани един към друг с въжето, двамата продължиха да се катерят по хлъзгавия ръб на глетчеровата пукнатина. Дълбоко под тях в синкавия полумрак зееше черната бездна, над която се бе запречил, сякаш всеки миг можеше да полети надолу, заскреженият всъдеход.

Опипвайки предпазливо стъпалата, които издълбаваше с пикела, Медведев достигна снежния купол. Тогава той се обърна назад с развълнуван глас:

— Драги приятелю, сега е решителният момент. Моля те като син, върни се! Аз ще се справя и сам. Не ми е за пръв път.

Костов поклати глава.

— Тогава — вдигна рамене гласиологът — поне се притули в нишата до тебе, нарочно я издълбах, опри здраво крака и дръж въжето! Дано успеем!

Замахна с пикела и почна да подкопава снежната пряспа, а Костов се прилепи към ледената скала със свито сърце.

Значи тъй, сега се решава всичко: или — или… След пет-десет минути отворът ще бъде разчистен и двамата ще се измъкнат навън, той ще се върне при своите близки… или пък…

Но по-добре да не мисли за това! По-добре!

Изведнъж той дочу гласа на Медведев:

— Внимание! Дръж!

В същия миг пред лицето му се срина с грохот цяла лавина, забоботи, зарева. Ехото на бездънната пропаст удесетори този рев, превърна го в неспиращ гръмотевичен тътен. Въжето се дръпна рязко, с адска сила, протри дланите му, впи се около кръста му.

С нечовешки усилия Костов заби крака в леда, напъна всеки мускул на тялото си, цялата си воля.

Когато грохотът от срутването заглъхна напълно нейде дълбоко в черната дупка и снежният прах се утаи надолу като бяла мътилка, Костов зърна под себе си увиснал на въжето другаря си, който се мъчеше да достигне ледената скала, да се хване за никоя издутина, да облекчи въжето. Но безполезно! Краката му се люлееха в празното, а той се въртеше безпомощен като някакъв огромен четириног паяк…

Костов усети, че десният му крак губи опора, че се хлъзга неусетно, подло. Опита да стъпи по-здраво поне на левия… Видимо и двата крака стояха на същото място, без да се придвижат нито сантиметър напред, ала той знаеше, чувствуваше го — нямаше да издържат, може би в следния миг щяха да се подхлъзнат и да го запратят в пропастта.

Отдолу долетя пресипналият глас на професора:

— Няма време! Режи въжето! Режи, докато не е станало късно!

Другарят му го изгледа с безумни очи. По челото му бяха избили едри капки пот, а нозете му трепереха, изпънали до скъсване всяко мускулче, всяко сухожилие.

Едно рязване с ножа… Да, само туй… Друг изход няма! Иначе и двамата ще се сгромолясат долу… Каква полза тогава? И няма да види децата си… Никога вече… А професорът е сам…