Читать «Докосване на жена» онлайн - страница 67

— Ще очаквам с нетърпение — промълви Дарла. Тя изпрати Ребека до края на вътрешния двор. — Знаеш ли, тази вечер може би ще влезе в местната история.

— Защо? — попита Ребека.

— Защото два пъти в продължение на един ден бе направен опит да се предотврати бой между Балард и Стокбридж.

— Не само направихме опит, — изтъкна Ребека — но и успяхме.

— Благодарение на теб. Очевидно родовете Балард и Стокбридж не са чак толкова злонамерени, колкото са се представяли години наред, и всички са им вярвали — отбеляза многозначително Дарла.

Кайл настръхна, когато Ребека го хвана за ръката, но не каза нищо. Ребека се усмихна.

— Дарла, ние не станахме свидетели на проява на слабост — каза Ребека. — Това, което видяхме, беше проява на здрав разум. Както изглежда, обратно на всеобщото мнение, при достатъчно красноречив намек, дори Балард и Стокбридж знаят кога да се откажат. Според мен това е силно обнадеждващ знак. До скоро.

— Ще се видим, когато утре дойдеш да вземеш колата си — извика Дарла. — Какво ще кажете за един обяд?

— Чудесно — отвърна Ребека.

Дарла се засмя, когато помаха за „довиждане“.

— Според мен тук е моментът да попитам: „Коя бе жената с маската?“ А вие, яздейки, да се отдалечавате към залеза.

Тя се обърна и тръгна към басейна, където тълпата оживено обсъждаше това, което току-що се бе случило. Ребека имаше чувството, че дни наред ще се говори за произшествието.

Кайл се обади за първи път, тихо и с недоволен тон.

— Ако вие двете още повече се сприятелите, ще трябва да основете клуб.

— Идеята не е лоша. Можем да го наречем „Общество на дами, желаещи прекратяване на враждата между Стокбридж и Балард“.

Кайл мрачно я погледна.

— Какво толкова те е грижа за враждата? Ти ще продадеш земята на Балард и ще се върнеш в Денвър.

— Така ли?

— Не беше ли отишла заради това? За да чуеш офертата на Балард?

— Не. Отидох от любопитство. И защото исках да се запозная с новите си съседи.

— Да бе.

— Така е — двамата се приближиха към черното порше, което бе паркирано на края на пътя. — Дай ми ключовете си, Кайл.

Той бръкна в мокрия джоб на джинсите си и извади ключовете, но не ги подаде на Ребека.

— Аз ще карам.

— Не, няма да караш. Твърде много си пил.

Кайл се поколеба, сви рамене и й подаде ключовете.

— Спокойно — каза само той. Седна на мястото до шофьора, без да обръща внимание на това, че можеше мокрите му дрехи да повредят тапицерията. — В края на отбивката завий надясно. Досега сядала ли си зад волан на порше? — Той затегна колана на седалката.

— Не, но това е кола като всички останали, нали? — Ребека безгрижно пъхна ключа в стартера и неумело хвана лоста за скоростите. — Карам от години.

Кайл трепна, но стоически замълча, когато лостът не попадна там, където трябваше, и скоростният механизъм изскърца в знак на протест. Ребека подкара колата и завъртя кормилото. Поршето отскочи надясно.

— Стегнат лост — отбеляза тя, когато изправи предната част на поршето и се насочи към пътя в края на отбивката.

— Много стегнат — гласът на Кайл беше по-стегнат и от лоста.