Читать «Избрани творби, том I» онлайн - страница 3

Ако продължим горното сравнение със Западна Европа, ще отбележим, че там общественото развитие е следвало, грубо казано, своя естествен исторически ход, без прескачания и относително праволинеен и равномерен, както никъде другаде. А в България и в Латиноамерика то е било насилствено прекъсвано, отклонявано и задържано от вековни чужди владичества, което води до преломни трусове в базисните и надстроечните явления, трусове, предизвикали последиците от различни обществено-исторически формации. Закъснялото откривателство на Хосе Аркадио Буендия, който в един божи ден тържествено оповестява пред изумените си домашни, че земята е кръгла като портокал, ни е по-близко, отколкото напредъкът на рано осъществената буржоазна и промишлена революция в Англия или Холандия. И в България, и в Латиноамерика наблюдаваме неща, които поради своята невъзможност другаде вероятно изглеждат някакъв исторически парадокс, но парадокс, изтъкан от самите техни действителности, които ги сближават, в случая — литературно. Нека приведем само факта, че и в България, и в Латиноамерика при различни условия, съставки, съотношения, взаимодействия, е налице немислимото за Западна Европа разкъсване, разсичане на местната култура от чужда. Оттук тръгват онзи ред особености на българската и латиноамериканската култура, които поставят в еднаква плоскост множество търсения на създаващите ги народи: за късното сегашно и същевременно някога ранно излизане на световната арена, за догонване на отишлите по-напред народи, за преосмисляне на собственото разнопластово минало, за общуването с другите култури, за приемствеността в националното, за отношенията между неговите стари и нови дялове, изискващи значителна част от духовната енергия да бъде поглъщана за преодоляване, доколкото е възможно и необходимо, на разрива между собствената древна и съвременна култура, и така нататък. Всичко това в Западна Европа е подведено под друг знаменател. Четиринадесети и двадесети век в нашата и в латиноамериканската култура са преплетени го начин, който ги оприличава помежду им и ги разграничава от западноевропейската. Ние изтръгваме от забравата, тълкуваме, усвояваме, разпространяваме, залагаме в сегашните си и бъдещи постижения нашето тракийско, прабългарско, старобългарско наследство така, както постъпват с доколумбовските традиции мексиканците, колумбийците, перуанците. Ние отвоюваме „изгубеното време“ по път, който много наподобява латиноамериканския — или обратното, — обаче противостои на западноевропейския, защото и в Стара планина, и в Андите, и в Мизия, и в Анауак времето се е движило по други закони, благодарение на които народното творчество, народното въображение са тъй богати — и най-важното живи и плодотворни до наши дни. И в Латиноамерика, и в България националното в изящната словесност заема водещо място, докато в западноевропейската то е стеснено от наднационалното, „космополитното“. И пак поради „фактора прекъсване“ и в България, и в обширни области на Латиноамерика съществува древна държавническа традиция и въпреки това държавата е млада, както стари и едновременно млади са самите народи и техните култури. Колко и какви последствия произлизат само от това обстоятелство, е пределно ясно, за да ги изброяваме и извличаме допълнителни съпоставки. За добро или за лошо, нашата душевна и умствена нагласа в края на краищата стои по-близо до латиноамериканската емоционалност, отколкото до западняшката рационалност. Затова дарбата на Маркес помогна на западноевропееца да проумее по-отчетливо латиноамериканеца, а ние — да огледаме по-добре нашето неотдавнашно минало, а чрез него и себе си.