Читать «Избрани творби, том I» онлайн - страница 2

Маркес обобщи на най-високо равнище успехите на латиноамериканските писатели в изграждането на собствени, национални устои. С този свой белег творчеството му отново получи покритие с онова, което се извършва в нашата проза: засилващ се интерес към националното ни своеобразие. И тук отново изпъква разликата спрямо начина, по който се откликна на неговите произведения в Западна Европа, защото там писателското внимание сега не е съзнателно отправено в същата или в подобна степен към националните стожери. Един западноевропейски Николай Хайтов, един Йордан Радичков е невъзможен, невъзможен е и един Роа Бастос, един Хорхе Енрике Адоум.

И друго разподобяване в преценката на Маркесовите книги минава по вододела различие-сходство. Както нерядко се случва с големия творец — заради общозначимостта на стореното от него, — и за колумбийския разказвач са изричани всякакви, даже взаимно изключващи се мнения. На Запад мнозина, самостоятелно или повлияни, приветствуваха у Маркес най-вече митотвореца, царя на пищното въображение, господаря на формата, която отлично може да бъде отъждествявана с многосъставни теоретически разработки за повествователни структури, кръгове, плоскости, спирали. Без да подминаваме художествените му победи, а чрез тях ние обикнахме у Маркес дейното му човеколюбие и обществена обвързаност, искрената и последователна отговорност пред нашето сложно съвремие.

Би могло да се изреждат още доводи, които да онагледят твърдението, че Маркесовото дело бе прието у нас тъй радушно поради сходство. Но в крайна сметка всички те се свеждат до многобройните същностни прилики между България и Латиноамерика. Прилики, които ние тепърва трябва да разкриваме, защото никога не сме се замисляли над тях, защото въпреки растящото ни запознаване с латиноамериканската култура ние все още я виждаме — поради недостатъчно проницателно навлизане в нея и поради омаята, в която ни потопява — единствено в нейните многобройни и безспорни отлики с нашата. Или пък я възприемаме сама за себе си като част от далечна и все още смътна за нас вселена, предлагаща ни неизвестни, щедри, изумителни кръгозори. Приликите ни с Латиноамерика изискват отделно и обстойно проучване и тук ще се ограничим — при това съзнавайки неизбежната опасност от опростителство — да наведем към няколко от тях, възлови, за да подскажем, че в творчеството на Маркес трябва да оценяваме наред с онова, което го дели от нашите писатели, и онова, което го родее с тях. И че трябва да долавяме това наше родство въобще с латиноамериканската литература по простата причина, че то съществува благодарение на твърде сходни исторически, стопански, политически, културни процеси, които макар и протекли напълно поотделно, са определили и немалко техни допирни точки. Преведените на български произведения от латиноамерикански писатели правят лесно доказуемо горното становище. Нима българинът Емилиян Станев не черпи — посвоему — сили от старобългарското слово така, както и гватемалецът Мигел Анхел Астуриас — посвоему — продължава безвъзвратно прелистените страници на предшествениците си майя-киче? Случайно съвпадение ли е това? Защо не е характерно за днешните западноевропейски писатели? Кои от тях са така здраво, така творчески вкопани в народните съкровищници на своите страни, както българските и латиноамериканските? Случайно ли излязоха — с малки разлики в годините, без никаква взаимозависимост помежду си — „Объркани записки“ на Ивайло Петров и „Педро Парамо“ на Хуан Рулфо или „Барабаните бият за Ранкас“ на Мануел Скорса? На пръв поглед различни, но в дълбочините си близки корени дават сродни плодове. Изконно българското „Време разделно“ на Антон Дончев се оказва много по-непосредствено близко до латиноамериканската романистика, отколкото до западноевропейската.