Читать «Избрани творби, том I» онлайн - страница 5

Облече се, без да се мие и без да се помоли. Беше едър, червендалест, с добродушното туловище на кротък вол, и се движеше като вол — тежко и тъжно. След като вяло провери дали са закопчани копчетата на расото му така, както се опипват струните на арфа, дръпна резето и отвори вратата към двора. Нардите под дъжда му напомниха думите на една песен.

— „Морето ще набъбне от моите сълзи“ — въздъхна той.

Спалнята беше свързана с църквата с вътрешен коридор, ограден със саксии с цветя и постлан с тухли, между които започваше да расте есенната трева. Преди да се отправи към църквата, отец Анхел влезе в клозета. Уринира обилно, сдържайки дъха си, за да не усеща силната миризма на амоняк, от която му излизаха сълзи на очите. После излезе в коридора, като си припомняше: „Ще ме отведе тази лодка до съня ти“. В тясната вратичка на църквата за последен път усети изпарението на нардите.

Вътре миришеше лошо. Църковният кораб беше дълъг, също постлан с тухли и имаше само една врата към площада. Отец Анхел се упъти право към камбанарията. Видя тежестите на часовника да висят на повече от метър височина над главата му и си помисли, че ще изкара без навиване още една седмица. Комарите го нападнаха. Със силен удар сплеска един на тила си и обърса длан о̀ въжето на камбаната. После чу, там горе, вътрешния шум на сложния механизъм и веднага след това — глухи, дълбоки — петте камбанни удара за пет часа̀ в утробата му.

Почака да отзвучи и последният удар. Тогава стисна въжето с две ръце, нави го на китките си и накара попукания бронз да зазвъни с непоклатимо убеждение. Бе навършил шестдесет и една години. Упражнението с камбаната беше твърде тежко за възрастта му, но винаги лично бе призовавал за литургия и това усилие укрепваше духа му.

Тринидад блъсна вратата откъм улицата, докато камбаната още биеше, и се отправи към ъгъла, където предишната нощ бе заредила капани за мишките. Намери нещо, което предизвика у нея едновременно удоволствие и погнуса — една малка сеч.

Тя отвори първия капан, хвана с два пръста мишката за опашката и я хвърли в една картонена кутия. Отец Анхел току-що бе отворил вратата към площада.

— Добро утро, отче — каза Тринидад.

Той не обърна внимание на хубавия й баритонов глас. Пустият площад, заспалите под дъжда бадемови дръвчета, селото, неподвижно в безутешното октомврийско съмване, предизвикаха у него усещане за безпомощност. Но когато привикна с ромоленето на дъжда, той чу в дъното на площада — ясен и малко недействителен — кларнета на Пастор. Едва тогава отвърна на сутрешния поздрав.

— Пастор не беше с тия, дето правиха серенадата — рече.

— Не — потвърди Тринидад. Тя се приближи с кутията умрели мишки. — Свириха на китари.

— Близо два часа пяха някаква глупава песничка — каза свещеникът. — „Морето ще набъбне от моите сълзи“. Така ли е?

— Това е новата песен на Пастор — каза тя.

Застанал неподвижен пред вратата, свещеникът бе запленен от някакво мигновено очарование. В продължение на много години той бе чувал кларнета на Пастор, който на две преки оттам сядаше да се упражнява — всеки ден в пет, облегнал табуретката на гредата на гълъбарника си. Това бе механизмът на селото, който работеше съвършено — първо петте часовникови удара в пет часа, после първата камбана за литургия и след нея кларнетът на Пастор, в двора на дома му, пречистващ с прозрачни отчетливи ноти наситения с фъшкии от гълъби въздух.