Читать «Обетована земя» онлайн - страница 101

— Значи, че аз смятам да ти предложа да се оженим.

Сюзън затвори книгата си. Тя ме погледна, без да каже нищо. След това се усмихна.

— Наистина ли? — рече тя.

— Да.

— Това ли било?

— Мисля, че да, би ли желала да се омъжиш за мен?

Тя мълчеше. Вълните идваха тихо към брега и се разбиваха нежно в краката ни.

— Не знам — каза Сюзън.

— Аз бях останал с друго впечатление — казах.

— Аз също.

— Бях останал с впечатлението, че ти искаш да се омъжиш за мен и се сърдиш затова, че още не съм те попитал.

— Аз също бях с това впечатление — рече Сюзън.

— „Песни нечути, отдалеч са по-сладки“ — изрецитирах.

— Не, не е там работата, близостта ти не те прави по-малко любим. Работата е… Не знам. Не е ли странно това. Повече съм искала увереността от това да го поискаш, отколкото консумирането на самия факт.

— Консумирането му едва ли би представлявало някаква изненада за нас.

— Знаеш какво искам да кажа — рече тя.

— Да, знам. Как смяташ да се отнесеш към вземането на решение — искаш ли да се омъжиш за мен, или не?

— Не знам. Един от начините е да ме заплашиш, че ще се махнеш. Не бих искала да те загубя.

— Няма да ме загубиш — казах аз.

— Не, не мисля, че ще те загубя. Това е едно от твоите прекрасни качества. Аз притежавам свободата, до известна степен, да се колебая. Безопасно е да си нерешителен, ако ме разбираш какво имам предвид.

Кимнах.

— И няма да се отървеш от мен — казах аз.

— Аз не го искам.

— Само че тук формулата вече няма да е „свободни да сме ти и аз“. Сега ще бъдем свободни да сме ние, безразделност.

— Колко ужасно конвенционално от твой страна — Сюзън ми се усмихна. — Аз обаче не искам да се отърва от теб и да тръгна с някой друг мъж. И се колебая, не защото искам да експериментирам тук и там. Правила съм това. Знам достатъчно. Това важи и за двама ни. Съзнавам, че сигурно би ти било трудно да ме делиш с типове от бара за неомъжени.

— Така е.

— Въпреки това, има неща, за които трябва да помислим.

— Например?

— Къде ще живеем?

Аз все още лежах, докато тя бе полуседнала, беше се подпряла на левия си лакът и тъмната й коса бе паднала малко напред. Вътрешната й енергия беше почти осезаема.

— А-ха — казах.

Тя се наведе напред и ме целуна по устата.

— Това е една от най-очарователните ти черги — страшно бързо схващаш.

— Ти не искаш да напуснеш дома си, работата си.

— Или града, в който съм живяла близо двайсет години и където имам приятели, и начин на живот, на които държа.

— Аз не се връзвам с тези неща, Сюз — казах аз

— Разбира се, че не. Погледни се, ти си съвършеният мъж, съвършеният възрастен в някои отношения, великият, могъщ, покровителстващ баща. И в същото време ти си най-голямото, проклето дете, което съм виждала някога. Ти не би могъл да имаш никаква работа в предградията, в някоя къщичка в Кейп Код, да подрязваш тревата, да поплуваш в клуба. Ти беше удушил някакъв мъж, нали?

— Да, малкото му име беше Фил, никога не съм знаел другото му име, просто Фил. Никак не ми беше приятно.

— Да, но на теб ти харесва работата, в която възникват неща от този род.

— Не съм сигурен, че това е детинско.