Читать «Обетована земя» онлайн - страница 99

— Той няма да тръгне да те търси, Шепърд. Жена ти те очаква в барчето.

— Господи, как е тя?

— Добре е.

— Не, искам да кажа, в какво настроение е? Имам предвид, какво казва за мен? Каза ли, че възнамерява да се върне?

— Тя е в барчето с приятелката ми, Сюзън Силвърман. Иска да те види и иска това да стане в наше присъствие, а какво ще прави е нещо, което ще решите ти и тя. Засега, струва ми се, възнамерява да остане. Гледай да не изпортиш нещо.

Шепърд пое дълбоко дъх и го изпусна навън през носа си. Влязохме в барчето, Сюзън и Пам Шепърд седяха една срещу друга в едно сепаре. Аз се промъкнах и седнах до Сюзън. Шепърд остана прав и погледна надолу към Пам Шепърд. Тя погледна нагоре към него и рече:

— Здравей, Харв.

— Здравей, Пам.

— Сядай, Харв — рече тя.

Той седна до нея.

— Как си? — попита тя.

Той кимна с глава. Гледаше ръцете си, които бе сложил близо една до друга на масата пред себе си.

— Децата добре ли са?

Той кимна отново, протегна дясната си ръка и я сложи на гърба й с разтворени пръсти. Лицето му беше мокро.

— Всичко, каквото поискаш — каза той със сподавен глас. — Всичко, каквото поискаш. Ще ти дам всичко, което поискаш, можем да започнем отново и за теб ще бъда отново на върха само след година. Всичко. Всичко, каквото поискаш.

— Това, което искам, не е да сме на върха, Харви. — Чувствах се като воайор. — Става, става дума за нещо друго. Те смятат, че ние имаме нужда от психиатрична помощ — тя кимна към мен и Сюзън.

— Какво знаят те за това или за нас и изобщо за каквото и да било?

— Аз няма да остана, ако не получим помощ, Харви. Ние не сме просто нещастни. Ние сме болни. Имаме нужда от лечение.

— При кого ще отидем? Та аз не познавам никакви психиатри?

— Сюзън ще ни каже — рече Пам. — Тя е запозната с тези неща.

— Ако това ще те върне, ще го направя. — Гласът му се бе поотпуснал малко, но сълзите все още се стичаха по лицето му. Той продължаваше да гали гърба й с малки кръгови движения. — Каквото поискаш.

Аз станах.

— Вие тук ще се разберете. А докато вие се разбирате, аз ще ида да набера един телефон.

Те не ми обърнаха почти никакво внимание и аз се почувствах безполезен като кран за вода върху часовник. От стаята си позвъних в Съфолкската окръжна прокуратура на Кленси.

— Спенсър е — казах, когато ме свързаха. — Пауърс излезе ли вече от кафеза?

— Чакай да проверя.

В течение на близо три минути слушах слабите звуци, които издава телефон, оставен отворен. След това Кленси отново се появи.

— Да — рече той.

— Конте — казах аз.

— Ти знаеше, че ще го пуснат — рече Кленси. — Известно ти е истинското състояние на нещата.

— Да, благодаря — затворих аз.

Когато се върнах в барчето, Пам казваше:

— Прекалено тежко е. Прекалено тежко е да носиш бремето да си център на живота на всички.

Келнерката ми донесе нова чаша кафе.

— Е, какво да правим тогава — рече Харв. — Да не те обичаме ли? Да кажа на децата: стига толкова обич. Прекалено много й идва на майка ви! Това ли да направим?

Пам Шепърд поклати глава.

— Става дума за… не, разбира се. Аз искам да бъда обичана, но когато съм единственото нещо, което обичаш, и децата, усещането, че си някакъв център, чувството за цялата тази… Знам ли… отговорност, може би. Иска ми се да закрещя и да побягна.