Читать «Обява за запознанства» онлайн - страница 97

Крис разбра какво е имал предвид Винс Д’Амброзио, когато каза, че Дарси Скот ще направи онова, което е решила.

— Няма да безпокоите никого. Една от секретарките идва винаги в осем. Чистачките стоят докъм десет вечерта. Ще предупредя да ви пускат. Още по-добре е да ви дам ключ.

— Обещавам да не изчезна с някой севърски порцелан. Може ли да остана сега? Имам няколко часа на разположение.

В три и половина Шеридън отново дойде, следван от прислужничка, която носеше поднос.

— Реших, че имате нужда от кратка почивка. Ако позволите, ще ви правя компания.

— Ще ми бъде много приятно — Дарси усети, че я наболява главата и си спомни, че не е обядвала. Пое чашата чай, сипа си малко мляко от изящната каничка и се опита да не изглежда много нетърпелива, когато посегна към захарните сладки. Изчака прислужничката да излезе и каза: — Сигурно не ви е било много лесно да съберете всичко това. Спомените са нещо мъчително.

— То е почти изцяло дело на майка ми. Тя ме удивяла. Припадна, когато пристигна пакетът с обувките, а сега единственото, което я интересува, е как да помогне да хванат убиеца на Нан и да не му позволят да нарани някой друг.

— А вие?

— Нан беше с шест минути по-голяма от мен. Не пропускаше случай да ми го припомня. Наричаше ме „малкото братче“. Тя беше открита. Аз бях срамежлив. По някакъв начин се балансирахме. Много отдавна загубих всяка надежда да видя убиеца й в съда. Сега надеждата отново се появи — той погледна купчината снимки, които беше отделила. — Познахте ли някой?

Дарси поклати глава.

— Все още не.

В пет и петнадесет тя надникна в стаята му.

— Тръгвам си вече.

— Ето ви ключ — Крис скочи от стола. — Исках да ви го дам още когато слязох долу при вас.

Дарси го пъхна в джоба си.

— Вероятно ще дойда утре рано сутринта.

— Имате ли днес една от онези срещи? — Крис не можа да се въздържи. — Извинявайте. Нямам право да ви питам. Просто се тревожа, защото ми се струва много опасно.

Зарадва се, че този път Дарси не реагира.

— Не се безпокойте — само каза тя, леко му махна с ръка и си тръгна.

Той се загледа след нея и си спомни единствения път, когато беше ходил на лов. Кошутата пиеше вода от поточето. Усети опасността и вдигна глава, цялата в слух, готова да избяга. Миг след това бе повалена на земята. Той не се присъедини към бурните поздравления, с които останалите обсипаха стрелеца. Инстинктивно му се беше искало да предупреди животното. В този момент го измъчваше същият инстинкт.

— Как върви предаването? — попита Винс Нона, докато се опитваше да си намери удобно място върху зеленото двойно канапе в нейната стая.

— И върви, и не върви — въздъхна Нона и уморено прекара ръка през косата си. — Най-трудното нещо е да постигнеш баланс. Когато ме помоли да добавя за опасността, която крие отговарянето на тези обяви, нямах и най-малката представа какво ще ми сервира следващата седмица. Продължавам да мисля, че оригиналният ми замисъл е правилен. Искам да покажа цялостната картина и тогава да завърша с предупреждение — тя му се усмихна. — Радвам се, че се обади и предложи да идем на италиански ресторант.