Читать «Стоманеният плъх си свирка блус» онлайн - страница 98

Последните си думи изстрелях на опашката, която се отвя сред храстите. Грабнахме си багажа и последвахме песа. Флойд лесно ме изпревари и когато най-после се озовах там, инцидентът отдавна беше приключил. Нашият верен приятел лаеше и с вдигнат преден крак и изпъната опашка ни сочеше просналите се тела.

— Поздравления, най-добри приятелю на човека — казах аз и лесно се въздържах да не го потупам по пластмасовата козина. — За сведение — поясних в полза на моето радио. — Всички са мъже, всички въоръжени. Дванайсет са и са облечени в камуфлажни костюми. Тринадесетият — фаталната бройка — е вързан за кола. Без риза.

— Ранен ли е?

— Съвсем не. — Опипах стабилния пулс на вратната му жила. — Успяхме навреме. Интересно, той е млад, по-млад е от останалите. По-нататък?

— Решение на компютъра за стратегическо планиране. Съберете всички оръжия. След това освободете пленника от кола, отведете го на безопасно разстояние и го разпитайте.

Изсумтях презрително — вече развързвах ръцете на пленника.

— Не беше нужен компютър за стратегическо планиране, за да се сети човек.

Флойд прихвана младежа и го метна на рамото си. Грабнах раниците и казах:

— Давай към ей онова дере, да се скрием.

Бомбата, която беше взривил нашият ерзац-хундер, съдържаше бързодействащ газ. Вдишваш и заспиваш за двайсетина минути. Което време ни беше достатъчно, за да пренесем товара си през калта на изровеното от дъждовете дере, докато не намерихме малко по-сухо място под надвисналия бряг. Нашият пленник, или гост, раздвижи глава и промърмори. Флойд, моя милост и нашата мастия седнахме да го пазим и зачакахме. Не трая дълго. Той пак промърмори нещо, отвори очи и ни изгледа изплашено.

— Fremjduloj! Amijko mij.

— Звучи като много лош есперанто — каза Флойд.

— Какво очакваш, след като той и съплеменниците му живеят изолирани от пет века. Говори бавно и ще те разбере.

Обърнах се към младежа и вдигнах нагоре длани, което, надявах се, беше универсален жест за миролюбие.

— Ние сме странници, както сам каза. Но какво друго каза? Прозвуча ми като „мои приятели“.

— Приятели, да, приятели! — каза той и закима като луд, но млъкна уплашено, когато Фидо се разлая.

— Аида, моля те. Би ли затворила устата на пластмасовия си пудел? Само плаши госта ни.

Нещото спря да лае и проговори.

— Само исках да докладвам, че се свързах с наблюдателите горе. Те докладват, че останалите, които бяха приведени в безсъзнание, са се свестили и са се оттеглили.

— Страхотно. Просто го запиши в един файл и го докладвай по-късно. — Обърнах се отново към госта ни, който изглеждаше доста впечатлен от неочаквания за него обрат с говорещото куче. — Е добре, приятел. Аз съм Джим, това е Флойд, а този козиняв фалшификат се казва Фидо. Ти също си имаш име, нали?

— Наричат ме Безстрашния, син на Неподатливия.

— Радвам се да се запознаем. А сега би ли ми казал защо се канеха да те ликвидират тези от стрелковото отделение?

— Неподчинение на заповеди. Бях на наблюдателен пост. Забелязах приближаването на вашата група. Аз включих наблюдателната установка срещу вас. Но не се сърдете! Нацелих я така, че да не ви улучи. Стрелбата се разрешава само от командира на Наблюдателите. Точно затова трябваше да ме екзекутират. Не поисках разрешение от него.