Читать «Стоманеният плъх си свирка блус» онлайн - страница 80

— Помогни ми да го носим. За Джим ще е предостатъчно, ако успее да се носи сам.

Забележката й ме възмути. Петно върху мъжката ми гордост? Но преди да успея да тръгна към Стинго, те вече го бяха вдигнали и поеха след Бетуел.

В тунела зад трона нямаше осветление. Поне докато Мата не влезе зад нас и не затвори прохода. По стените просветнаха бледи лампи. Бледи, но съвсем достатъчни, за да виждаме пътя. А и маршрутът до вратата в другия край не се оказа дълъг. Излязохме в голяма, просторна зала от червени тухли, която беше сякаш огледално отражение на онази, която току-що бяхме напуснали.

Само в размерите обаче. Тук стените бяха покрити с красиви пана и гоблени, изпълнени със слънчева светлина и цветни пейзажи. Приятна гледка след сабите и щитовете, които украсяваха другата. Цветните витражи изобразяваха изгледи на планини и долини, села и гори, за разлика от витражите в тронната зала на Железния Джон, показващи кървави битки и промушени тела. Няма що, обстановката тук изглеждаше далеч по-цивилизована.

Както и загриженият шепот на присъстващите жени, дошли да ни окажат медицинска помощ. Те внимателно пренесоха Стинго на един диван, където друга жена, облечена в бяло, започна да се занимава с раните му. Отпуснах се в най-близкото кресло и навъсено изгледах женската суматоха. Гласът ми, по-висок и злобен, отколкото възнамерявах, наруши мирната атмосфера.

— А сега би ли могъл някой, който и да е, да ми каже най-после какво по дяволите става?

Начинът, по който бях пренебрегнат, говореше сам за себе си, въпреки че едно усмихнато момиче ми поднесе чаша изстудено вино. Мадонет приседна до Мата и двете склониха глави една до друга за миг. После Мадонет заговори:

— Първото — и най-важното сега, след като вече сте в безопасност — е фактът, че артефактът е тук при нас и се пази грижливо. Освен това…

— Извинявай, че ще те прекъсна — казах. — Въпрос на приоритет. — Тракнах два пъти с челюстта си. — Чу ли това, Тремърн?

Отговорът му избръмча в костта на мандибулата ми.

— Да, и при това…

— Приоритет, капитане. — Заговорих тихо, за да ме чува само той. — Мисията изпълнена. Чуждият артефакт намерен. Моята противоотрова веднага да се прати долу. Деветият ден е твърде близо. Разбрахте ли ме добре?

— Разбира се. Само че има едно усложнение…

— Усложнение! — Усетих издайническа нотка на страх в гласа си. — Какво усложнение?

— Поисках да ми пратят антидота за трийсетдневната отрова веднага щом разбрах за това. Нямах намерение да чакам до крайния срок, за да го осигуря. Но по пътя е станала авария. — По челото ми внезапно изби пот и стъпалата ми нервно затупаха по пода. — Поисках втора пратка и в момента тя идва.

Изтърсих шепнешком една люта псувня, но усетих, че съм обект на не един загрижен поглед в залата. Усмихнах се вдървено и озъбено из диктувах отговора си:

— Действай. Получи го. Никакви извинения. Веднага. Разбрано?

— Разбрано.

— Чудесно. — Спрях да шепна и казах високо: — Изключително се радвам, че артефактът е намерен. Сега, ако обичате, едно обяснение. Каква беше цялата тази история?