Читать «Стоманеният плъх си свирка блус» онлайн - страница 28

— Ако го казвате сериозно, капитане, аз съм на ваша страна. Но се надявам, че не се правите на стар съкафезник, само за да ви свърша работата.

— Имате думата ми.

Наистина се надявах, че е искрен.

— Аз също имам въпрос — обади се Флойд. — Към теб. Как се свързваме с капитана, ако ни потрябва помощ или нещо такова?

— Вие не. Аз се свръзвам. — Потупах челюстта си. — Вградили са ми микрокомуникатор. Достатъчно малък, за да се захранва от кислорода в кръвта. Но достатъчно мощен, за да бъде засечен от големите приемници в Пентагона. Дори да откраднат цялата ни стока, не могат да отмъкнат челюстта ми. Така че най-сериозно предлагам да се държим заедно през цялото време. С това нещо мога да разговарям с капитан Тремърн, да получавам препоръки и съвети. Но никакъв физически контакт, иначе край на прикриващата ни версия. Ако той реши да ни измъкне, край на мисията — независимо дали сме намерили артефакта, или не. Така че нека да се държим здраво, момчета и момиче, и да разчитаме на себе си. Отвън ни чака една истинска човешка джунгла.

— По-вярно не би могло и да се каже — отбеляза мрачно Тремърн. — Ако нямате повече въпроси, слагайте си белезниците и излизайте.

— Да, по дяволите — каза Стинго и стана. — Хайде да свършваме с това.

Раниците ни чакаха пред масивна, окована с пирони врата. До тях бяха поставени и четири малки пластмасови пакета, които вероятно съдържаха дажбите ни храна и вода. Във всеки беше пъхната и дипляна за ориентиране. Неколцина пазачи със зашеметяващи пушки и остени за свинепрасета пристъпиха тежко към нас и ни загледаха свирепо, докато ни махаха прангите.

— Влизайте там — изкомандва сержантът и посочи преддверието до портала за изход. — Вътрешната врата ще се затвори херметично, преди външната да се отвори. Имате само един изход. Или оставате в стаята, ако животът ви е омръзнал. След пет минути външната врата се затваря и през ей онези отвори излиза нервен газ.

— Не ти вярвам! — отрязах го аз.

Усмивката му не беше от най-топлите.

— Ами тогава изчакай и провери сам.

Вдигнах юмрук и той бързо отскочи. Остените за свинепрасета блеснаха към мен. Вдигнах пръст и им показах междугалактическия жест — стар, колкото е старо времето. Обърнах се и последвах останалите. Зад гърба ни се чу скърцане, тътен и вратата се затвори, но не се обърнах да видя. Бъдещето, каквото и да криеше то, лежеше право напред.

Помогнахме си да наместим раниците на гърбовете си и се помъкнахме към изхода. Чу се тропот на резета, скърцане на панти и портата се разтвори.

Несъзнателно се скупчихме един до друг, за да се изправим пред неизвестното.

7.

През отворената порта ни плесна дъжд. Добре дошли на слънчевата и гостоприемна Лиокукае. Портата се отвори още по-широко и видяхме група индивиди с отвратителна външност. Очакваха ни. Бяха облечени в зашеметяващо разнообразие от дрехи — сякаш тук бяха изсипани всички благотворителни дарения от цялата Галактика — и всички имаха две общи неща. Бяха тежко въоръжени с криваци, саби, боздугани и топори. И изглеждаха много сърдити.