Читать «Стоманеният плъх си свирка блус» онлайн - страница 116

Изпотих се и се разтреперах. Пуснах на пода дубликата на времекопа и сграбчих пластмасовия пудел.

— Аида, Фидо предава ли?

— Разбира се.

— Кое време сме — искам да кажа, коя дата? Не, отмени тази команда. Свържи се веднага с адмирала. Попитай го колко време ми остава. Кога е крайният срок? Веднага, моля те. И не ми задавай въпроси. Той ще се сети за какво му говориш. Хайде, Аида, бързо!

Времето се проточи ужасно бавно. Флойд сигурно беше усетил отчаянието в гласа ми, защото изобщо не се обади. Секунда, минута — цял субективен век се проточи, докато получа отговора. Аида май беше успяла, и то добре. Защото следващия глас, с който ми заговори Фидо, беше на адмирал Стинго.

— Радвам се да те чуя, Джим…

— Не приказвай. Слушай. Нямам представа кой ден сме. Колко време ми остава до фаталния срок?

— Виж, Джим, на твое място не бих се тревожил толкова…

— Не си на мое място и ми отговори бързо, или ще те убия бавно при първата възможност. Като споменахме за убийство… — Установих, че не мога да продължа.

— Като ти казах да не се тревожиш, наистина имам нещо предвид. Заплахата от трийсет дневната отрова приключи.

— Ти си получил антидота?

— Не. Но трийсетте дни минаха. Още преди два дни!

— Минали!!! Значи вече съм мъртъв!

Но не бях мъртъв. Мозъкът ми забуксува, изщрака и отново се приведе в движение. Трийсетте дни са минали. Няма антидот. Аз съм жив. Когато успях да проговоря, зъбите ми тракаха.

— Значи трийсет дневната отрова… цялата тази работа е била менте от самото начало, така ли?

— Опасявам се, че е така, и наистина ти поднасям извинения. Но трябва да разбереш, че досега не знаех нищо за това. Само една личност е разполагала с информацията — организаторът на цялата операция.

— Адмирал Бенбоу!

— Съжалявам, но нямам право да ти разкривам информация.

— Няма нужда, тя се разкрива сама. Адвокатът, който ми подаде питието, просто е изпълнявал указание. Адвокатите са готови на всичко, ако им платиш достатъчно. За всичко отговаряше Бенбоу и Бенбоу е измислил тази фалшификация с отровата, за да ме държи изкъсо.

— Може би, Джим, може би. — Гласът му, макар и предаван с посредничеството на едно пластмасово куче, бликаше от неискреност и двусмислие. — Но не можем да направим нищо. Минала работа. Най-добре е да се забрави. Прав ли съм?

Кимнах замислено, после се засмях.

— Прав си, адмирале. Дай наистина просто да забравим цялата тази история. Всичко е добре, щом свършва добре. И утре е ден. Забрави.

„Засега“ — си казах наум, но не произнесох това важно малко допълнение на глас.

— Радвам се, че разбираш, Джим. Значи оставяме лошите чувства настрана.

Пуснах кучето, обърнах се, тупнах весело Флойд по рамото, наведох се и прибрах фалшивия артефакт.

— Успяхме, Флойд, успяхме. Сега, докато вървим, ще ти обясня всичко. Най-подробно. Както виждаш, ние сме свободни и притежаваме този артефакт. Акцията приключи. А сега, води ни, верни ми Фидо, защото ти трябва да си запаметил входно-изходната пътека. Но по-бавно, защото денят наистина си го биваше.