Читать «Стоманеният плъх си свирка блус» онлайн - страница 115

— Чудесна идея — каза Веста и измъкна микрофон от бронирания си костюм. — Ей сега ще ми направят един. След секунда-две ще се появи.

— Почакай. Още една малка услуга, моля. Ще помоля в дубликата да бъдат вградени някои функции, които да убедят нашите учени, че не е фалшив. Само едно просто темпорално устройство, което ще се самоунищожи след еднократно действие. Сигурен съм, че това няма да представлява абсолютно никаква трудност за вашите техници.

Отне ми малко повече време да ги убедя, че това е необходимо, но накрая те се съгласиха, макар и неохотно. Вторият времекоп се оказа точен физически дубликат на оригинала. Той се материализира във въздуха пред нас с примигване. Отред се пресегна и го дръпна. Чу се пукащ звук, той го изтегли надолу и ми го подаде.

— Чудесно — казах аз и го пъхнах под мишницата си. — Тръгваме ли?

Те кимнаха утвърдително и надянаха шлемовете си.

Накарах моите темпорални приятели да изключат стазисното поле от ръката на Флойд, за да мога да го разоръжа, понеже и той като нашия общ противник беше натиснал спусъка. В какъв свят на непрекъснати опасности живеем наистина! Напъхах оръжието му в колана си и кимнах на темпотехниците.

Рефлексите на Флойд обаче бяха страхотни. Той се завъртя и посегна към врата на Отред в секундата, в която бе върнат в движение — и се спря, понеже извиках:

— Приятели, Флойд! Успокой топката, момче. Гадни на вид чудовищни приятели, които ще ни изведат оттук. Ако се огледаш, ще видиш, че всички наши противници са парализирани от нерешителност — и ще останат така, докато си отидем. И гледай да не се спънеш в парчетата убийцобот на излизане. А, Веста, ако обичаш, потупай тази фалшива топка козина с магическата си ръка, за да може да дойде с нас.

— Какво, става по дяволите? — викна Флойд.

— Мисля, че известно обяснение няма да е излишно — обади се и Аида, а Фидо изджавка ожесточено.

— Аз съм „за“ — каза Флойд.

— След малко. Щом излезем оттук. Ще бъдеш ли така любезна да ни изведеш на повърхността?

Обърнах се да благодаря на своите темпорални спасители, но те бяха изчезнали. Не само им липсваше въображение, но нямаха и никакво възпитание. И при изчезването си бяха взели със себе си и времевия стазис. За пръв път чух собствените ни стъпки. Обърнах се с внезапен прилив на ужас, но слава Богу, стазисът все още работеше за врага — доказваше го безмълвната фигура на Командира с насочен пистолет.

— Време е да си ходим — казах. — Защото нямам никаква представа колко дълго ще висят така тия гадняри. Тръгвай!

— Обясни! — изрева Флойд. Не беше в много добро настроение.

— Един момент — изревах и аз и изведнъж се вцепених. Защото се сетих за нещо много страшно. Цялата тази игра с времето — какво ли беше направила с личния ми отровен фатален срок! Посегнах за висящия на гърдите ми череп-компютър, но, разбира се, той беше изчезнал заедно с останалата ми екипировка. Колко ли време беше минало? Дали отровата вече не действаше? Дали щях да умра?…