Читать «Стоманеният плъх си свирка блус» онлайн - страница 113

Не! Протягат се, за да усучат собствените си глави. Чух някакъв къркорещ писък и смътно осъзнах, че е собственият ми глас.

Усукаха ги, завъртяха ги и ги откъснаха…

Е, по-точно ги свалиха. Това бяха шлемове. Две съвсем човешки лица ме погледнаха с видим интерес. Изгледах ги със същото чувство. Разбрах, че въпреки високо подстриганата коса този отляво е от женски пол, тоест е тази. Та тази тази ми се усмихна и заговори:

— Wes hal, eltheodite, ac hwa bith thes thin freond?

Примигнах. Не разбирах нито дума. Усмихнах се по възможно най-подкупващ начин. Вторият посетител поклати глава.

— Unrichte tide, unrichte elde, to earlich eart thu icome!

— Виж какво — казах, понеже всичко това започваше да става досадно, а имах страхотна нужда да получа отговор на няколко въпроса. — Бихте ли опитали на есперанто? На добрия стар обикновен втори галактически език есперанто?

— Разбира се — каза момичето и ми се усмихна с подкупваща белозъба усмивка. — Аз съм Веста Таймтинкер. Моят спътник е Отред Таймтинкер.

— Семейство? — попитах аз кой знае защо.

— Не, далечни сродници. А ти — имаш ли си име?

— Да естествено, Джеймс ди Гриз. Но всички ми викат Джим.

— Радвам се да се запознаем, Джим. Благодарим ти, че активира времекопа. Сега ще си го приберем.

Тя пристъпи към артефакта. За който току-що бях разбрал, че е времекоп. Макар че продължавах да не знам нищо повече. Застанах пред него и казах:

— Не.

— Не? — Твърде привлекателното й личице се намуси, а високото чело на Отред изведнъж се навъси. Извъртях се малко, за да държа под око и него.

— Ако „не“ ви е прозвучало прекалено грубо — казах, — ще се опитам да се изразя по-меко: задръжте за малко, ако обичате. Не ми ли благодарихте току-що, че съм ви го намерил?

— Да.

— Щом съм го намерил, значи е бил изгубен. И сега е намерен, благодарение на моята намеса. Като възнаграждение за тази услуга, струва ми се, че ми дължите поне някакво обяснение.

— Ужасно съжаляваме. Но ни е абсолютно забранено да издаваме информация на темпорални аборигени.

Не звучеше твърде ласкателно. Но бях достатъчно дебелокож, за да го понеса.

— Вижте — заех се да им обясня внимателно. — Пред вас е един абориген, който вече знае достатъчно много за това, което стана. Вашият времекоп — устройство, създадено, за да се ровите във времето, е мое притежание. По всичко изглежда, че вие или вашите приятели не само сте изгубили контрол върху устройството, но всъщност сте го загубили във времето и пространството. Това е доста притеснително, защото ви е забранено да разкривате своите действия пред хора, които живеят по проучваните от вас пътеки на времето.

— Как… как разбра всичко това? — попита тя и аз си казах: „Много добре, Джим. Може и да са добри с езиците, но явно им липсва екстраполация и въображение.

Продължавай в същия дух.“

— Отначало, когато ние, аборигените, го намерихме, си помислихме, че това устройство е чужда конструкция от далечното минало, създадена от отдавна изчезнали, измрели преди милиони години индивиди от нехуманоиден вид. Разбира се, вярното обяснение е далеч по-просто. То е било изпратено от бъдещето и поради повреда контролът над него е бил изгубен. — Сега просто гадаех, но смаяните им физиономии ми подсказваха, че продължавам да се справям добре.