Читать «Стоманеният плъх си свирка блус» онлайн - страница 111

Пред мен имаше няколко възможности.

Все едно че нито една.

— Истината е… — почнах аз. И не можах да продължа. Какво изобщо можех да кажа, какво можех да измисля, та да впечатля по някакъв начин този маниак?

В този момент последва гръмка експлозия и из залата задрънчаха и затракаха парчета от убийцобот.

Както можете да си представите, това наистина привлече вниманието на всички присъстващи. Както и гласът, който прогърмя миг по-късно:

— Джим — залегни!

И ето ти го Флойд на вратата, размахал някакво внушително оръжие. Фидо си беше свършил работата и го беше освободил. Той самият бе зачистил убийцобота и сега бе поел акцията оттам.

Командира вдигна пистолета.

Аз не залегнах, както ми се указа, защото бях обладан от халюцинационен миг на лудост. Прекалено много удари бях претърпял напоследък и изведнъж ме обзе непреодолимо желание да взема и аз да отвърна с удар.

Лампичките в артефакта просветваха подканящо и пръстът ми се протегна към тях.

За да направи какво?

Да докосне едно от подканящите ме цветни топченца, разбира се.

Кое точно?

Кой цвят какво означаваше за древните чуждогалактяни, които бяха направили това нещо? Нямах никаква представа.

Но зеленото за мен винаги беше означавало „тръгни“.

С истерично кудкудякане натиснах зелената лампичка.

26.

Определено нищо не се случи. Отдръпнах пръста си и погледнах към лампите. После към Командира и пистолета му. Защо ли не стреляше?

После се вгледах по-подробно и разбрах, че той не се движи. Искам да кажа — просто изобщо не се движеше. Искам да кажа, че беше като парализиран. Вкаменен. Със стъклен поглед и замръзнал.

Както и всички останали в залата. Флойд стоеше на прага с вдигната пушка и разтворена в безкраен вик уста. Зад него за пръв път видях Фидо неподвижен.

Светът се беше превърнал в застинала рамка и аз бях единственият, който не бе попаднал в нейния капан. Бях заобиколен от хора, замръзнали в акта на говорене, пристъпване, движение. С нарушено равновесие, с вдигнати ръце, със зяпнали уста. Сковани, замлъкнали — мъртви?

Тръгнах към Командира, за да взема пистолета — видях, че пръстът му здраво е натиснал спусъка! Но с всяка стъпка усещах, че въздухът се съпротивлява на движението ми, че става все по-плътен, после твърд — накрая имах чувството, че се опитвам да премина през здрава стена. Нито пък можех да дишам — въздухът беше плътен като течност, която не можех да вкарам в дробовете си.

Обзе ме нарастваща паника — и после изчезна, след като бързо отстъпих назад. Отново се почувствах нормално. Въздухът си беше въздух и аз го вдишвах и издишвах съвсем приятно.

— Разшавай си мозъка, Джим — извиках на себе си и думите ми прокънтяха сред заобикалящата ме тишина. — Става нещо — но какво? Нещо се случи, след като докосна зеленото топче. Нещо, свързано с артефакта.

Взрях се в него. Почуках го с кокалчетата на пръстите си. Опипах го внимателно, за вдъхновение. Намерих го.

— Тахионите! Това нещо ги излъчва — знаем това, защото Аида го проследи тъкмо чрез тях. Тахиони — единици на времето…

Сега устройството действаше — бях го включил, когато докоснах лампата. Зелено за старт. Старт към какво?