Читать «Вампирсвил» онлайн - страница 58

Джеймсън бавно се настани обратно на мястото си и ние продължихме вечерята си.

— Е, госпожице Рейвън, нещо интересно в училище? — попита той учтиво, опитвайки се да смени темата на разговора.

— Освен, че редовно се появявам ли?

Останалите се разсмяха, сякаш бяха признателни за малката ми закачлива забележка.

— Е, едно момче в училище говореше как ще се промъкне в гробището.

— В гробището? Това звучи като нещо, което ти би направила — каза Руби през смях.

— О, той не само ще влиза там, — обърнах се аз към Александър — но и ще има среща.

— Кой би завел приятелката си в гробището на среща? — ужасена попита Руби.

После ми хвърли един поглед, както и на останалите двама — всички бяхме облечени в тъмни дрехи, а не можеше и да не се вземе предвид слабата светлина на свещите.

Всички ние отвърнахме на погледа й.

— Не и аз — бързо разцепих тишината.

— Не и с цената на живота ми — призна Александър.

— Какъв лош вкус! — възмути се и Джеймсън.

Бързо се концентрирахме върху вечерята си.

— Госпожице Рейвън, може би трябваше да ви попитам за нещо безинтересно, или дори обикновено, в училище? — нервно каза Джеймсън.

Аз учтиво се разсмях. Но имах още информация, която трябваше да споделя.

— Споменах ли ти, че се кани да целуне приятелката си до един ковчег? — казах аз на Александър.

Руби прочисти гърлото си.

— Още вода? — попита Джеймсън, очевидно притеснен, че разстройваме почетната му гостенка.

— Добре съм — отвърна тя.

Александър се загледа в нещо зад Руби и посочи натам с пръст.

— Сега ще ми кажеш, че виждаш призрак и зад мен? — опита тя.

Приятелят ми поклати глава.

— По-лошо.

— Няма да се вържа на това отново — ухили се тя.

— Не мърдай — каза Александър, поставяйки салфетката си на масата.

Руби бавно се обърна назад. На завесата, точно над нея, висеше един прилеп.

Дори не се изненада.

— Бас хващам, че е от гума — каза тя и се изправи.

— Госпожице Руби! — извика притеснено Джеймсън.

Очите ми се застрелкаха напред назад. Александър също стана.

— Ще ти покажа — уверено заяви тя.

И се пресегна към прилепа. Изведнъж, той разпери крилата си и отлетя.

Руби издаде кръвосмразяващ писък, толкова силен, че трябваше да запуша ушите си. Стреснатият прилеп се заблъска из стаята, докато Руби се криеше зад мен, треперейки.

— Синьозелени ли са очите му? — попитах аз, заставайки като щит пред нея.

— На кого му пука за цвета на очите му! — извика тя.

Александър се опита да хване прилепа, но той само се вдигна по-нагоре.

— Ще припадна! — изписка тя. — Наистина ще припадна!

Двамата с Джеймсън помогнахме на тресящата се Руби да седне в един зелен викториански стол в хола, далече от трапезарията.

— В косата ми ли е? — попита истерично тя.

— Не — успокоих я аз.

— Къде отиде?

— В другата стая е. Александър се опитва да го хване.

— Има ли още такива? — запита тя, закривайки лицето си с треперещите си ръце.

— Не, живеят на таванската стая, далеч от тази стая — опита се Джеймсън да я успокои, подавайки й чаша с вода. — Чудя се как е попаднал чак тук долу.

— Почти го докоснах! — възкликна тя. — Почти докоснах този крилата плъх!