Читать «Вампирсвил» онлайн - страница 58
Елън Шрайбер
Джеймсън бавно се настани обратно на мястото си и ние продължихме вечерята си.
— Е, госпожице Рейвън, нещо интересно в училище? — попита той учтиво, опитвайки се да смени темата на разговора.
— Освен, че редовно се появявам ли?
Останалите се разсмяха, сякаш бяха признателни за малката ми закачлива забележка.
— Е, едно момче в училище говореше как ще се промъкне в гробището.
— В гробището? Това звучи като нещо, което ти би направила — каза Руби през смях.
— О, той не само ще влиза там, — обърнах се аз към Александър — но и ще има среща.
— Кой би завел приятелката си в гробището на среща? — ужасена попита Руби.
После ми хвърли един поглед, както и на останалите двама — всички бяхме облечени в тъмни дрехи, а не можеше и да не се вземе предвид слабата светлина на свещите.
Всички ние отвърнахме на погледа й.
— Не и аз — бързо разцепих тишината.
— Не и с цената на живота ми — призна Александър.
— Какъв лош вкус! — възмути се и Джеймсън.
Бързо се концентрирахме върху вечерята си.
— Госпожице Рейвън, може би трябваше да ви попитам за нещо безинтересно, или дори обикновено, в училище? — нервно каза Джеймсън.
Аз учтиво се разсмях. Но имах още информация, която трябваше да споделя.
— Споменах ли ти, че се кани да целуне приятелката си до един ковчег? — казах аз на Александър.
Руби прочисти гърлото си.
— Още вода? — попита Джеймсън, очевидно притеснен, че разстройваме почетната му гостенка.
— Добре съм — отвърна тя.
Александър се загледа в нещо зад Руби и посочи натам с пръст.
— Сега ще ми кажеш, че виждаш призрак и зад мен? — опита тя.
Приятелят ми поклати глава.
— По-лошо.
— Няма да се вържа на това отново — ухили се тя.
— Не мърдай — каза Александър, поставяйки салфетката си на масата.
Руби бавно се обърна назад. На завесата, точно над нея, висеше един прилеп.
Дори не се изненада.
— Бас хващам, че е от гума — каза тя и се изправи.
— Госпожице Руби! — извика притеснено Джеймсън.
Очите ми се застрелкаха напред назад. Александър също стана.
— Ще ти покажа — уверено заяви тя.
И се пресегна към прилепа. Изведнъж, той разпери крилата си и отлетя.
Руби издаде кръвосмразяващ писък, толкова силен, че трябваше да запуша ушите си. Стреснатият прилеп се заблъска из стаята, докато Руби се криеше зад мен, треперейки.
— Синьозелени ли са очите му? — попитах аз, заставайки като щит пред нея.
— На кого му пука за цвета на очите му! — извика тя.
Александър се опита да хване прилепа, но той само се вдигна по-нагоре.
— Ще припадна! — изписка тя. — Наистина ще припадна!
Двамата с Джеймсън помогнахме на тресящата се Руби да седне в един зелен викториански стол в хола, далече от трапезарията.
— В косата ми ли е? — попита истерично тя.
— Не — успокоих я аз.
— Къде отиде?
— В другата стая е. Александър се опитва да го хване.
— Има ли още такива? — запита тя, закривайки лицето си с треперещите си ръце.
— Не, живеят на таванската стая, далеч от тази стая — опита се Джеймсън да я успокои, подавайки й чаша с вода. — Чудя се как е попаднал чак тук долу.
— Почти го докоснах! — възкликна тя. — Почти докоснах този крилата плъх!