Читать «Вампирсвил» онлайн - страница 46

Щом тя щеше да ме притиска, аз също можех да я притискам.

— Не ме е страх от теб — каза Луна.

— Аз не се страхувам от никого — отвърнах.

С всяка минута се убеждавах все повече, че отиваме към котешки бой — или в нашия случай по-скоро към прилепски бой.

— Ако кажеш на Тревър за мен, — заплаши ме, — аз ще му кажа за теб!

— И какво ще му кажеш за мен?

— Че си вампир. Че сме вампири.

Отстъпи назад и скръсти ръце, триумфиращо. Не знаех какво да кажа.

— Хубаво кажи му, — казах най-накрая. — Никога няма да ти повярва.

Луна отстъпи пак и се загледа в луната.

— Вероятно си права, — омекна. — Стори ми се, че видях отражението ти в стаята с огледалата. Но Джагър ме убеди, че това е част от измамата. Предполагам, че просто не исках да приема, че Александър е с теб. Странно е нали, да си различен от всички останали?

Никога не бях срещала някой, като изключим Александър, който да усеща нещата по същия начин като мен, било то вампир или не.

— Да — съгласих се.

Мрачното настроение на Луна се разведри. Напрежението в раменете й се разсея. Разгневените й очи омекнаха и сега изглеждаха някак загубени, самотни.

— Смешно е — продължи. — Колко общо имаме. Ти и аз, въобще не се различаваме. Аз винаги съм била обградена от истински вампири. И всички те са родени като такива. Аз бях единствената, която познаваше усещането на това да те превърнат. Единствената, преди да срещна теб.

Виждах в изпълнените с емоция очи на Луна, глад за близост и общуване. Напомни ми за някой, който бе самотен, съществуващ като странник в собствения си живот, вместо да го живее лично. Напомни ми за самата мен.

— Не е забавно да си аутсайдер — казах.

Бледите розови устни на Луна се извиха в усмивка, сякаш бе получила гореща прегръдка, която изведнъж разтопи мрачината на духа й.

Пое ръката ми и седна до кошницата.

— Седни за миг.

— Наистина ми се налага да тръгвам… — казах, съпротивлявайки се.

— Само за миг — помоли тя.

Неохотно се настаних на одеялото.

— Кажи ми как ти усети превръщането? — каза, приближи се към мен накланяйки се, все едно си клюкарствахме на парти с преспиване.

— Как го усетих? — попитах, объркана.

— Когато Александър те ухапа.

Спрях за миг. Ако отговорех по грешния начин щях да хвърля на вятъра цялото си вампирско прикритие. А бях сама, на сцена с женски вампир, без чесън, кол или слънчева светлина, а Александър ме чакаше на километри от тук в дулсилското гробище.

— Моля те… разкажи ми, как го почувства? — повтори.

— Като магия — прошепнах.

— Дааа — кимна енергично.

— Сякаш неизвестна до този момент сила на природата, премина през вените ми и се отправи директно към сърцето ми.

— Продължавай.

— Почувствах как сърцето ми спря, сякаш щеше да експлодира от любовта и как после отново заби, както никога до сега — казах, давайки воля такава на въображението си, че замалко да убедя дори себе си.

— И при мен беше така… само, че ти си го направила влюбена.

— Да. Обикнах Александър от първият момент, в който го зърнах — казах искрено.

— Той е прекрасен — после прошепна все едно ми издаваше тайна. — А мен ме отхвърлиха.