Читать «Денят на Чакала» онлайн - страница 237

Западната част бе заета от стегнатите редици на Републиканската гвардия с червени пера и лъснати шлемове. Оркестрантите бяха изтеглени малко пред почетния взвод.

Група служители от протокола и двореца се бяха струпали около една от колите край стената на гарата. Оркестърът засвири Марсилезата.

Чакала взе карабината и се прицели към двора. Улови в прицела най-близкия от ветераните, тоя, който пръв щеше да получи медала си. Беше нисък набит мъж, изправен като кол. В окуляра главата му се виждаше съвършено ясно, почти в пълен профил. След няколко минути срещу него щеше да застане едно друго лице, гордо, надменно, увенчано с кепе в цвят каки и с две златни звезди отстрани.

„Marchons, marchons a la Victoire…“¹⁷⁴ Бум-бум-бум. Последните звуци от националния химн замряха и настъпи дълбока тишина. Командирът на почетния взвод изрева над двора: „За среща отдясно… За по-о-очест!“ Последваха три отсечени трясъка, когато ръцете в бели ръкавици се стовариха едновременно върху магазини и приклади, а токовете в хор удариха земята. Тълпата около колата се раздели на две. Една-единствена висока фигура излезе от средата и пое с горда походка към строя на ветераните. На петдесет метра от тях спряха всички останали, освен Министъра на ветераните от войната. Министърът щеше да представи ветераните на техния президент. Продължи и един служител, който носеше кадифена възглавничка с редичка от десет парченца метал и десет цветни лентички отгоре. Като не смятаме тези двама, Шарл дьо Гол крачеше сам към строя.

— В този вход ли?

Льобел спря задъхан и посочи вратата.

— Така ми се струва, господине. Да, този беше, вторият открая. Тук влезе.

Дребничкият детектив потъна във входа, а Валреми го последва, без да съжалява, че се е махнал от улицата, където странното им поведение по време на такъв сериозен церемониал предизвика неодобрително свиване на вежди от страна на началството, застанало „мирно“ срещу оградата на двора на гарата. Е, ако му потърсеха сметка, винаги можеше да каже, че странното човече се е представило за комисар от полицията, а той се е опитвал да го задържи.

Когато влезе във входа, детективът блъскаше вратата на портиерското жилище.

— Къде е портиерката? — извика.

— Не знам, господине.

Преди да успее да каже каквото и да е, човечето разби с лакът матовото стъкло на вратата, бръкна и я отвори отвътре.

— След мен! — извика и хлътна в жилището.

Ей сега ще се затичам, как ли не, помисли си Валреми. Ти си смахнат бе.

Завари дребния детектив при вратата на килера. Погледна над рамото му и видя завързаната портиерка, все още в безсъзнание върху пода.

Господ да ме убие! Изведнъж осъзна, че човечето не се шегува. Той НАИСТИНА беше полицейски комисар и те НАИСТИНА преследваха престъпник. Ето го великия миг, който така бе чакал, но сега му се щеше да си е в казармата.

— Най-горният етаж — извика детективът и се понесе нагоре по стълбите със скорост, която изненада Валреми. Той затропа подире му, като в движение сваляше карабината от рамото.