Читать «Битие» онлайн - страница 494
Дейвид Брин
Всичко това изглежда доста грандиозно и уморяващо. Но да, сега си спомням. Спомените се връщат. Една нишка се опъва болезнено.
— Аз… имах цел.
Тя кима. Отчасти съчувствено. Но аз знам, че има и друго.
— Да. И все още я имаш. Само че е станала по-голяма, нали?
— По-голяма… да.
Скърбя. За изгубената простота. За изгубената чистота.
— Променила ли се е?
Тор ми се усмихва, хваща ръката ми и ме повежда към дъга от невъзможна яркост.
— Глупчо — укорява ме тя. — Нима не знаеш? Всичко се променя.
Въпросът, който ще реши съдбата ни, не е дали ще излезем в космоса. А дали ще бъдем един вид, или милиони? Милион видове няма да изтощят екологичните ниши, очакващи пристигането на разума.
Фрийман Дайсън
Послеслов
Получавам въпроси от всевъзможни посоки. Например: „Какво отношение има така наречената научна фантастика, каква светлина може да хвърли тя върху «вечните човешки истини» или основните загадки, които вълнуват всички поколения?“
Съвсем различно питане имат почитателите на твърдия жанр — дръзката, пълна с идеи „класическа“ научна фантастика: „Защо най-сериозните автори вече не пишат за пътешествия в дълбокия космос и не използват свръхсветлинни двигатели, за да пътешестват из цялата галактика? Да не би всички просто да сте се предали пред Айнщайн?“
Две на пръв поглед противоположни гледни точки на читатели с много различни интереси! Но по време на дългия, изпълнен с труд процес на написването на „Битие“ открих, че тези гледища се обединяват. Нека първо отговоря на втория въпрос.
Не, изобщо не съм изгубил любовта си към величествените космически простори, контактите със странни умове или грамадните кораби, бродещи сред звездите. Скоро ще се върна към вселената на Ъплифта, където ярките герои и злодеи нямат само
Въпреки това „свръхсветлинният двигател“ е като да играеш тенис без мрежа. Адски е забавно, но автори като Беър, Робинсън, Банкс, Асаро, Сойер, Крес, Виндж, Бенфорд, Бакстър и други все повече искат да видят какво могат да направят с картите, които ни е раздала природата. И ако това означава да танцуваме с Айнщайн? Какво пък, тъй да бъде.
„Битие“ е за космоса такъв, какъвто го виждаме. Суров, невъобразимо огромен и негостоприемен за жалки влажни еднодневки като нас. Странно, сплашващо и обезкуражаващо мълчалив. И някъде сред тази огромна пустота се намира мъничкият оазис на Земята. Много по-уязвима, отколкото си въобразяваме.
Но въпреки всичко това има ли някакви начини да оцелеем? Да издържим? Може би дори да сме от значение?
Което ни връща към въпрос номер едно. Подобно на повечето (обикновено) сериозни писатели фантасти, аз съм ужасен от идеята за
