Читать «Битие» онлайн - страница 493
Дейвид Брин
Отпусна се на възглавницата. Беше доволна. Този сън в съня беше кулминацията на един чудесен ден. Нещо повече, беше сигурна, че утре тениската ще е изчезнала.
Един въпрос обаче си оставаше. Защо Оракулът бе толкова двусмислен?
Разбира се. Защото имаше
„От всички нас“ — помисли си тя. И се унесе в блажен сън.
Докато идвам в съзнание, тя седи пред мен с кръстосани крака. Смътно знам, че е била тук от много време и че се е грижила за мен като градинар. Или майка.
Зная за градините единствено от картините от Земята. Същото се отнася и за майките. С изключение на моята собствена…
Огромни машини на фона на ярки от вакуума звезди. Механични ръце, които ме конструират под малко червено слънце…
Тя се навежда напред, гъвкава и с човешки крайници. Почуква ме леко над окулярите. Надниква в тях с едно око с кафяв ирис, после с друго.
— Аха! Най-сетне се събуди. Можеш ли да говориш?
Полезрението ми се разширява и става по-дълбоко. Гледам покрай нея към някакъв абсолютно непознат свят. Няма го удобния черен мраз на космоса. Нито отделните тънки пластове на Земята, сини и бели над зелени и кафяви. Тук има усещане за вертикала без тегло. Измеренията изглеждат безкрайни. Усещането ми за мащаб е болезнено огънато. Облаците сякаш са живи.
И все пак осъзнавам, че това не е някой от онези малки кристални светове. Това място заема и от трите… и ги разширява.
— Е?
Въпросът й ме сръчква. И думите се появяват от някакво място под окулярите ми по някакъв влажен и странен начин.
— Аз… аз те помня.
— И би трябвало! — Тя се усмихва. — Дълго си поживяхме двамата с теб. Имахме добри и лоши моменти. Доверие и предателство. Приятелство и омраза. Страшно и шантаво.
Усещам неволно преместване — кимане в знак на съгласие.
— Тор. Ти си Тор.
Отново същата усмивка. Топла. Стопляща.
— Да, аз съм Тор. А ти?
Трябва ми време да потърся, сякаш отварям десетки, стотици чекмеджета.
— Аз бях… аз съм Търсача.
Одобрението й ми доставя удоволствие. Приятно, но обезпокоително усещане.
— Браво. А сега опитай да станеш, както го правя аз. Представи си го.
Никога не съм го правил. Тя обаче търпеливо ми помага и ето че се поклащам на слабата гравитация. Поглеждам надолу и виждам два тънки крака, завършващи с нелепи стъпала като лопати, бледи и меки. Усещам камъчета между онова, което вероятно са пръсти.
Инстинктивно вдигам неща, които трябва да са ръце. Още по-меки са. И в същото време невероятно гъвкави.
— Сега човек ли съм?
— Така излиза. Двамата с Гавин прекарахме години с теб, предимно като машини. Сега е твой ред. Не би могъл да съществуваш в плът. Още не. Така че тази версия ще е достатъчна. А и ще ти помогне да се подготвиш, докато пристигнем.
— Къде да пристигнем?
— На първата от многото спирки, пристанища, вмешателства. Приключения. Чака ни работа. Места за посещаване, непознати за срещане. Съдби за променяне!
