Читать «Конникът без глава» онлайн - страница 6

Керванът изминава около една миля като че ли в права линия. След това пак спира по нареждане на самозвания водач. Той е спрял коня си и седи на седлото, но не толкова самоуверено. Изглежда не знае в каква посока да продължат.

Пейзажът — ако може така да се нарече — се е променил, но не за добро. Все още е черен до самия хоризонт. Но повърхността вече не е равна, а хълмиста. Виждат се хребети — слаби възвишения — с долини помежду им. Те не са съвсем без дървета, макар че погледът не среща нищо, което би могло да се нарече дърво. Преди пожара е имало дървета — нискорасла мексиканска акация и други от същия род. Сега няма и следа от тяхната лека переста зеленина. Само обгорелите стволове и почернелите клони свидетелствуват за съществуването им.

— Пътя ли загуби, племеннико? — попита плантаторът и бързо се приближи.

— Не, вуйчо. Още не. Спрях се само да огледам местността. Трябва да е насам — през долината. Нека да карат. Движим се в правилна посока. Аз отговарям.

Пак тръгват — надолу по склона, след това по долина, после пак нагоре по друг хълм и накрая спират на върха му.

— Пътя ли загуби, Касий? — повтори предишния си въпрос плантаторът, като се приближи.

— По дяволите! Така ми се струва, вуйчо! — отвърна племенникът, а в тона му се четеше неувереност. — И кой изобщо би могъл да се оправи сред това пепелище. Не, не! — продължи той, когато каретата се приближи, тъй като не желаеше да издаде смущението си. — Всичко ми е ясно сега. Още не сме се заблудили. Реката трябва да е в тази посока. Тръгвайте!

Явно несигурният водач поема отново пътя си. Следват го самуреночерните колари, които въпреки равнодушието си не могат да не забележат неговата нерешителност. Те виждат, че не се движат в права линия, а се въртят сред дърветата и празните места между тях.

Всички се успокояват от вика на водача, в който звучи предишната самоувереност. Отговарят му радостни възгласи и плющене на камшици.

Те отново се движат по утъпкан път, по който преди тях са минали десетина коли, и то неотдавна — отпечатъците на колелата са отскоро, а следите от копита — съвсем пресни, отпреди час. Керван от коли, не много различен от техния, трябва да е минал през опожарената прерия.

Също като тях те сигурно са се движили към Леона — вероятно някакъв правителствен обоз на път за форт¹² Индж. В такъв случай трябва само да вървят по следите. Фортът е в същата посока — малко по-далеч от мястото, за което пътуват.

Нищо не би могло да бъде по-благоприятно. Водачът, смутен до преди малко, без да признава това, разбира се, сега се чувствува облекчен и с подновена самоувереност дава нареждане да потеглят.

По протежение на една миля, а може би и повече, те се движат по следите на колелата — не в права линия, а криволичейки между обгорелите стволове, прилични на скелети. Самоувереният вид на Касий Къхуун постепенно се помрачава. Лицето му унива, когато открива, че четиридесетте и четири следи от колела, по които се движат, са оставени от десет коли, питсбъргска направа, и от една карета — същите, които сега вървят след него и с които бе пътувал чак от залива Матагорда.