Читать «Конникът без глава» онлайн - страница 4

В каретата има две пътнички. Едната е млада девойка със съвсем бяла кожа, а другата — съвсем черно момиче. Първата е дъщеря на Удли Пойндекстър — единствената му дъщеря. Самуреночерната девойка е нейна прислужница.

Преселниците са от брега на Мисисипи, от Луизиана⁶. Самият плантатор не произхожда от този щат, т.е, не е креол⁷, но видът на неговия син, а още повече изящните черти на прекрасната лице, което от време на време се подава между за-веските на каретата, показват, че те са потомци на една от онези добродетелни девойки — filles â la casette⁸ — които преди повече от сто години прекосиха Атлантика, снабдени с доказателства за тяхната добродетел — съхранявани в касетка⁹!

Удли Пойндекстър е крупен владетел на захарни плантации на юг — един от най-видните и горди представители на тази класа, един от най-разточителните в своето аристократично гостоприемство; това му разточителство го докара дотам, че трябваше да изостави дома си на Мисисипи и да се пренесе заедно с домочадието си и остатъка от „черните“ в пустошта на Югозападен Тексас.

* * *

Слънцето преминава меридиана и е почти в зенита си. Пътниците стъпват върху собствените си сенки. Изтощени от силната горещина, белите конници седят мълчаливо на седлата си. Дори тъмнокожите пешеходци, които не чувствуват така силно жегата, престават да бъбрят и в безпорядък се тътрят равнодушно зад колите.

Тишината, тържествена като при погребение, само от време на време се нарушава от плющенето на камшик като пистолетен изстрел или от високото гърлено „дий“, което излиза от дебелите устни на някой самуреночерен колар.

Бавно се движи керванът напред, сякаш намира пътя си слепешком. Установен път няма. Само следи от колелата на по-рано минали коли — едва забележими по смачканата трева — показват посоката.

Животните напрягат всички сили и колите напредват, макар и бавно.

Плантаторът е убеден, че им остават по-малко от двадесет мили. Той се надява да пристигнат преди падането на нощта. Затова пътуват и през обедната жега.

Неочаквано, по знак на надзирателя, който язди на стотина ярда¹⁰ пред кервана, коларите спират. Надзирателят се заковава на място като пред някакво препятствие.

Той се приближава в тръс към кервана. Движенията му показват, че има нещо нередно. Какво е то?

Напоследък много се говореше за индианци — за вероятността да ги срещнат по тези места.

Дали не са червенокожите разбойници? Едва ли! Надзирателят няма вид на изплашен.

— Какво има, Сенсъм? — запита плантаторът, когато надзирателят се приближи.

— Тревата е изгоряла. В прерията е имало пожар.

— Имало е пожар? А сега има ли? — запита бързо собственикът на колите и хвърли боязлив поглед към каретата. — Къде? Не виждам никакъв дим!

— Не, сър, не — заекна надзирателят, като разбра, че е причинил ненужна тревога. — Не казах, че сега гори. Казах само, че е имало пожар и цялата земя е черна като десетка пика.

— Но!… Какво от това? Мисля, че е все едно дали ще пътуваме по черна или по зелена прерия — каза Пойндекстър.

— Глупости, Джон Сенсъм. Защо вдигаш толкова шум за нищо? Само караш хората да губят ума си от страх! Хей, черни! Карайте напред! Удряйте! Удряйте!