Читать «Конникът без глава» онлайн - страница 5

— Но, капитан Къхуун — възрази надзирателят, обръщайки се към човека, който го бе укорил с такива остри думи, — как ще намерим пътя?

— Пътя ли? Какво бръщолевиш! Не сме го изгубили, нали?

— Страхувам се, че сме го изгубили. Не се виждат вече следи от колела. Изгорели са заедно с тревата.

— Какво от това? Смятам, че можем да преминем част от обгарялата прерия, без да се водим от следи. Ще ги намерим отново на другата страна.

— Да… — простодушно добави надзирателят, който въпреки че живееше на изток, бе ходил доста на запад и знаеше нещичко за прерията — ако въобще има друга страна. Аз не можах да я видя от седлото. И помен няма от нея.

— Удряйте, черни! Удряйте! — изкрещя Къхуун, без да обръща внимание на последната забележка, и за да покаже, че заповедта му трябва да бъде изпълнена, пришпори коня си напред.

Колите потеглят отново, но като стигат до изгорялата прерия, пак спират, без някой да им заповяда.

Белите се събират, за да се посъветват. Само един поглед към изгорялата степ пред тях показва, че това е необходимо.

Надалеч, докъдето стига поглед, земята е еднаква на цвят — черна като Ереб¹¹! Няма нищо зелено — ни стрък тревица, ни тръстика, ни бурен дори.

Началото на лятото е. Узрялата трева и стеблата на прерийните цветя са изпепелени от унищожителния дъх на огъня.

Напред, наляво и надясно, докъдето поглед стига, се простира безкрайна печална картина. А над нея лазурното небе е потъмняло. Макар че няма облаци, слънцето сякаш не свети, а се чумери като намръщената земя.

Надзирателят бе докладвал правилно — не личат никакви следи. Огънят, който е вилнял сред узрялата трева, е заличил отпечатъците от колелата, които досега им показваха посоката.

— Какво да правим? — запита плантаторът нерешително.

— Какво да правим ли, вуйчо Удли? Какво друго, освен да продължим напред! Реката сигурно е от другата страна. Ако се отклоним от брода с около половин миля ще вървим нагоре или надолу по брега, според случая.

— А ако загубим пътя, Касий?

— Не може да бъде. Смятам, че много малко от прерията е изгоряла. Ако се отклоним малко от пътя си, все някак си ще се оправим.

— Добре, драги, ти знаеш по-добре. Сега ти ще ни водиш.

— Не се страхувай, вуйчо. Аз съм се измъквал и от по-тежки положения. Хей, черни, карайте! Следвайте ме!

Бившият доброволчески офицер мята самонадеян поглед към каретата, дето между завеските се показва едно прекрасно лице, засенчено от безпокойство. Той пришпорва коня си и самоуверено препуска напред…

Камшиците изплющяват в хор, а след това се чува тропот от копитата на осемдесет мулета, примесен със скрибуцане на колела. Керванът потегля отново.

Сега мулетата се движат по-бързо. Черната повърхност чужда за техните очи, ги подтиква напред — те повдигат копи та веднага щом докоснат торфа. По-младите животни издават страха си, въртят се и пръхтят.

Малко по малко те се успокояват и като по-старите си другари започват да се движат равномерно както преди.