Читать «Конникът без глава» онлайн - страница 2

Конникът също се отправя към реката, но не бърза като елена, а се движи с бавна и спокойна стъпка, толкова безшумна, че изглежда тържествена.

Ездачът, сякаш потънал в тъжни мисли, е отпуснал юздите на коня, за да може от време на време животното да отскубне от зеленината, която расте край пътя. Той не го подканя нетърпеливо напред нито с глас, нито с движение, дори когато, изплашен от воя на прерийния вълк, конят се спира, мята високо глава и пръхти.

Конникът изглежда обладан от силни чувства и никаква обикновена случка не може да го изтръгне от тях. Никакви думи, никакъв шепот дори не издава тези чувства. Изплашеният елен, конят, вълкът и среднощната луна са единствени свидетели на неговия безмълвен унес.

Раменете му са покрити със сарапе¹, единият край на което се развява от вятъра и открива част от тялото му: краката му са обути във високи гети от ягуарова кожа. Добре предпазен от нощната роса и поройните дъждове на тропическото небе, конникът продължава да язди, безмълвен като звездите, блестящи над него, без да обръща внимание на щуреца, който църка в тревата, нито на прерийният ветрец, който си играе с наметалото му.

Най-после нещо като че ли го събужда от унеса и го кара да ускори ход. Конят дига глава и изцвилва радостно, протяга шия напред, широко разтваря ноздри, забързва и постепенно преминава в галоп. Близостта на реката обяснява промяната в хода му.

Конят се спира отново едва когато кристалната вода стига до хълбоците му, а краката на ездача са потънали до колене.

Животното уталожва жаждата си, преминава на отсрещната страна и с пъргава стъпка изкачва стръмния бряг.

На върха спират, като че ездачът се бави нарочно, за да може конят да се отърси от водата. Чува се плясък на юзди и ремъци, който напомня гръмотевица сред облак от пара — бял като водата на водопад, разбита на хиляди капчици.

Конникът без глава изниква от този облак и отново поема пътя си.

Сякаш подтикван от шпорите и направляван от юздите на ездача, конят не се отклонява от посоката си, а бърза напред; изглежда че се намира на път, който познава добре.

Наоколо се простира откритата прерия, която се слива в едно с небето. Срещу синевата се очертава непълната фигура на ездача, която постепенно изчезва от погледа и се изгубва в тайнственото сияние на лунната светлина.

Глава I

ИЗГОРЯЛАТА ПРЕРИЯ

Обедното слънце разлива лъчите си от лазурното небе над огромната равнина на Тексас на около стотина мили южно от стария испански град Сан Антонио де Бехар. Под златния слънчев блясък се появяват група предмети, неприсъщи на околния пейзаж, тъй като напомнят за човешки същества, там, дето не живеят хора.

Въпросните предмети могат лесно да бъдат разпознати дори от голямо разстояние. Това са коли, отгоре с обръчи, покрити с белоснежни платнища.

Те са десет на брой — много малко, за да образуват „търговски керван“ или „правителствен обоз“. Най-вероятно колите са лична собственост на някой преселник, пристигнал по море, който е на път към някое от новите поселища по река Леона.