Читать «В опасност» онлайн - страница 3

— По дяволите, не — подема тя оттам, където бе спряла, докато сяда зад скъпото си стъклено писалище, през което може да се вижда, но това не я възпира ни най-малко от носенето на къси поли. — Друго проклето образователно видео за карането след пиене няма да има. Нима никой, освен мен, не мисли извън клишетата?

— Миналата седмица в Туксбъри цяло семейство беше убито от пиян шофьор — обажда се Рой от дивана, разположен под ъгъл спрямо бюрото, и гледа краката й, когато предполага, че тя не забелязва. — Това е много по-важно за гражданите от някакво старо убийство в някакво провинциално южно градче, за което на никого тук не му пука…

— Рой — Ламонт кръстосва крака и наблюдава как я гледа, — имаш ли майка?

— Стига, Моник!

— Разбира се, че имаш майка.

Тя се изправя, започва да обикаля, иска слънцето да се покаже.

Мрази дъжд.

— Рой, как би ти харесало, ако твоята четиридесет и пет килограмова възрастна майка е пребита жестоко в собствения си дом и е оставена да умре сама?

— О, Моник, я стига! Не това е важното. Ние би трябвало да се съсредоточим върху нерешено убийство в Масачузетс, а не в Хиквил. Колко пъти трябва да го предъвкваме?

— Рой, ти си глупав. Ще изпратим един от най-добрите, ще го решим и ще получим…

— Знам, знам, голямо внимание в цялата страна.

— Сигурната силна ръка, която се протяга надолу, за да помогне на тези, които нямат толкова късмет. Ще вземем старите доказателства, ще ги преразгледаме…

— И ще направим така, че Хюбър да изглежда добре. Някак си той и губернаторът ще са тези, които ще се покажат в добра светлина. Самозаблуждаваш се, ако мислиш другояче.

— Това ще покаже мен в добра светлина. А ти ще се погрижиш да…

Тя рязко спира да говори, когато вратата на кабинета се отваря и случайно, може би дори прекалено случайно, нейният съдебен помощник влиза, без да чука. Синът на Хюбър. Спохожда я мисълта, че е подслушвал, но вратата беше затворена. Не е възможно.

— Тоби? — казва тя предупредително. — Луда ли съм, или ти отново влезе, без да чукаш?

— Съжалявам за това. Имам прекалено много неща на главата — той подсмърча, поклаща бръснатата си глава, изглежда леко пиян. — Просто исках да ти напомня, че тръгвам.

Завинаги, пожелава си тя.

— Знам много добре — отговаря Моник.

— Ще се върна другия понеделник. Ще бъда в Уинярд3. Там ще разпускам. Баща ми знае къде да ме намери, ако имаш нужда от мен.

— Погрижи ли се за всички висящи задачи?

Той подсмърча отново. Ламонт е доста сигурна, че си пада по кокаина.

— Ааа… кои?

— Всички, които сложих на бюрото ти — отговаря тя, потупвайки златен молив върху бележник с жълти листа.

— О, да, разбира се. И бях послушно момче, всичко почистих и оправих, така че няма да има нужда да прибираш след мен — той се ухилва самодоволно, неговият яд срещу нея наднича иззад объркаността му, тръгва си, затваря вратата.

— Една от по-големите ми грешки — заявява тя. — Никога не прави услуга на колега.

— Очевидно е, че си взела решение и то е окончателно като смъртта — подема Рой оттам, където е спрял. — А аз повтарям мнението си, че правиш много голяма грешка. Може би смъртоносна.