Читать «В опасност» онлайн - страница 22

Уин се обаждал.

Мобилният й телефон звъннал отново, тя бързо съобразила и казала, че се обажда гаджето й, което започва да се тревожи и може да се появи, така че Баптиста й наредил да отговори, но предупредил, че ако се опита да направи нещо, ще й пръсне главата. После ще убие гаджето й, ще убие всички. И тя се обадила.

Водила краткия странен разговор с Уин. Казва, че приключила разговора, Баптиста я принудил да се съблече и я вързал за краката на леглото. Изнасилил я. После си обул отново панталоните.

— Защо не се съпротивявахте? — пита я Сами колкото може по-внимателно.

— Той имаше пистолет — тя гледа Уин. — Не се съмнявах, че ще го използва, ако се съпротивявам, вероятно щеше да го стори въпреки всичко. Когато свършеше с мен. Направих каквото можах, за да контролирам положението.

— Какво по-точно? — пита Уин.

Тя се поколебава, очите й се откъсват от него, отговаря:

— Казах му да прави каквото иска, държах се сякаш не чувствам страх. Или отвращение. Правех каквото искаше. Казвах каквото ме караше да казвам — тя се поколебава. — Бях спокойна и кротка, доколкото беше възможно при тези обстоятелства. Аз… ъъъ… казах, че не е нужно да ме връзва. Аз… работя с подобни случаи непрекъснато, разбирах ги, знаех, че си имат причини. Аз… аз…

Малкото помещение заехтява от настъпилата тишина и за първи път Уин вижда лицето на Ламонт да почервенява. Той подозира, че знае съвсем точно какво е направила, за да забави Баптиста, да го успокои, да установи контакт със слабата надежда, че може да я остави да живее.

— Вероятно сте се държала малко така… сякаш го искате — предполага Сами. — Е, жените го правят често, карат насилника да си мисли, че всичко е наред, че е добър в леглото, симулират оргазъм и дори го молят да се върне някой друг път, сякаш са гаджета или…

— Вън! — открива по него огън Ламонт, сочейки го с пръст. — Излизай!

— Аз просто…

— Не ме ли чу?

Той излиза от стаята, оставя Уин насаме с нея, което не е най-голямото му желание. Като се има предвид, че той е наранил тежко нейния нападател, би било за предпочитане и по-благоразумно да я разпита в присъствието на поне още един свидетел.

— Кое е това лайно? — пита Ламонт. — Кой е той? Мислиш ли, че е шибано съвпадение, че е решил да се появи край къщата в същата вечер, когато ключовете ми тайнствено изчезнаха? Кой е той?

— Роджър Баптиста…

— Не питам това.

— Кога за последен път видя ключовете си? — прекъсва я Уин. — С тях ли заключи, когато сутринта тръгна за работа? Всъщност вчера сутринта.

— Не.

— Не?

Тя мълчи известно време и после обяснява:

— Онази вечер не се прибрах.

— Къде беше?

— Останах при приятел. На сутринта тръгнах оттам за работа. След работа вечерях с теб, върнах се в службата. Това е хронологията.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш при кого прекара нощта?

— Имам.

— Просто се опитвам…

— Не съм аз тази, която е извършила престъпление! — тя студено се втренчва в него.

— Моник, предполагам, че алармата ти е била включена, когато си отключила вратата с резервния ключ — многозначително отбелязва Уин. — Баптиста притиска с ръка устата ти, докато отключваш вратата. Какво стана с алармата след това?