Читать «Нежност в ковчег» онлайн - страница 34

Повдигнах грубата черна чанта и я прегърнах. Знаех, че ще е грубо да видя какво има в нея, особено ако Александър внезапно влезеше вътре. Но не успях да се спра.

Поставих я обратно на леглото и започнах да я разкопчавам, когато чух звук, идващ от задния двор.

Погледнах навън през таванския прозорец и видях светеща свещ в беседката. Един прилеп потрепваше над покрива.

Направо изхвърчах от стаята му, надолу по стълбите от тавана, през втория етаж и към несвършващото антре.

Излетях през предната врата и се затичах през задния двор.

— Александър! — извиках и изтичах към затъмнената беседка, едва способна да различа чертите му сред сенките.

Тогава свещите просветнаха. Първо видях очите му. Едното зелено, другото — синьо, преди да пристъпи изцяло на лунната светлина.

Опитах да избягам, но бе прекалено късно. Погледът на Джагър вече ме бе замаял.

Глава 10. Споразумението

Събудих се, легнала по гръб, на студената мокра трева, дъждовните капки целуваха лицето ми, като съня от Спящата красавица. На ясното небе беше изгряла ярка луна. Тънко дърво бе надвиснало над мен — тънките му голи клони се простираха близо до мен с вид на вещерски ръце.

Седнах, главата ме болеше. След това го видях. Надгробен камък. После още един. Не един, хиляди. Видях паметника на баронесата. Бях в Дулсвилските гробища.

След като се изправих, се почувствах замаяна. Хванах се за една надгробна плоча, за да не падна. По-рано се чувствах комфортно между гробовете, но сега бях несигурна как съм се озовала тук. Бях разтревожена да напусна преди да свърша в някоя дупка.

Джагър, носещ черни панталони с червени шевове и бяла тениска с надпис „Наказателят“, стоеше пред мен.

— Как дойде тук? Да не проследи автобуса ми? — попитах объркано аз.

— Всичко ще приключи само след няколко минути.

— Кое… Животът ми? Забрави! Махам се от тук.

— Не бързай! — Джагър сграбчи ръката ми и ме поведе към средата на гробищата. Опитах се да се измъкна, но той ме бе хванал здраво, а силата ми изчерпана от с каквото и да ме бе докарал тук.

Бях се промъквала в Дулсвилските гробища много пъти и всеки път стария Джим и Люк, кучето му, ме гонеха. Изглежда ги нямаше, сега, когато живота ми зависеше от тях.

— Мислех си, че търсиш Александър — казах аз, но Джагър не ми обърна внимание и продължи да ме дърпа между паметниците и гробищата. Спряхме пред затворен ковчег, облегнат на циментирана пейка. Можех да чуя странна музика, микс от воплите на цигулки и клавесин, идваща от една от гробниците. На ковчега, където свещник мъждееше между дъждовните капки, восъка капеше върху… Средновековен бокал стоеше до него.

Изглеждаше като сцена от готическа сватба.

— Какво е това? — попитах аз, умствената ми мъглявина започна да с вдига.

— Сватбена церемония!

— Но къде са гостите? Не нося подарък! — казах аз, леко замаяна.

— Булката не трябва да носи.

— Булка? Но аз още не съм се подписала!

Джагър не се усмихна. Вместо това запали свещта.

На няколко крачки от нас забелязах лопата, поставена до празен гроб, блестящ на лунната светлина. Отстъпих крачка назад, приближавайки до лопата, докато инструментът на гробаря не застана до краката ми.