Читать «Нежност в ковчег» онлайн - страница 28

— Александър! — извиках аз. Опитах се да се кача и да мина през прозореца, но не можех да го достигна.

— Александър! — повиках го отново.

Можех да чуя как лаят на кучето се усилваше.

— Александър! Джеймсън! — крещях с цяло гърло.

И точно тогава един съсед отвори задната си врата и излезе. Имаше мускули като на професионален борец.

— Хей! Пак ли вие, деца? — извика той.

— Какво става, Хал? — една слаба жена го последва навън.

— Казах ти, едни деца си играят в съседния двор — отвърна й той. — Ще извикам полицията! — изкрещя и извади мобилен телефон от задния си джоб.

Спуснах се надолу по дървото, с желанието да избягам от това да ми извият ръцете зад гърба или още по-лошо, да ми сложат белезници. Освен това не исках силите на реда да проникнат с къщата и да арестуват Александър и Джеймсън или да ги принудят да си намерят ново убежище — и този път нищо чудно да изберат Румъния.

Когато достигнах най-ниския клон, забелязах с периферното си зрение, шумолящите тъмни завеси на таванското прозорче.

Бързо отстъпих назад, за да имам по-добър изглед.

Но завесата не помръдна повече.

Изведнъж един пинчер, шоколадов на цвят се спусна от къщата на съседа, надолу по стълбите и задраска по дървената ограда, която граничеше с имението.

Уплашена, че кучето може да си проправи път през тънките пръчки и да ме разкъса на парченца, аз поех от другата страна на имението и се спуснах надолу по пътя към автобусната спирка.

Качих се на автобус номер 7, заемайки седалката зад една колежанска двойка. Развълнувах се да узная, че Александър наистина е в Хипстървил. Представих си, че рисува портрети в плашещо гробище. Как претърсва обитавано от духове имение, за да намери мебели, с които да декорира хола си. Или може би просто бе навън за един нощен полет.

Все още бях объркана заради присъствието му тук. Това беше един малък град със странни и изоставени имения, както и достатъчно готици, измежду които да се скрие. Какво друго предлагаше града на един самотен вампир?

Двойката, която седеше пред мен започна да се целува, без да обръща внимание на зяпащите ги пътници.

Видях отраженията им в стъклото на автобуса. Чудех се дали знаеха какви късметлии са. Двама човеци, които могат да споделят дните и нощите си заедно. Да се снимат. Да седят на слънце. Тогава осъзнах колко малка част беше това от жертвите, които бих направила, за да съм отново с Александър. Автобусът наближи театър Вилидж плейърс, и аз се приготвих за слизане. Тръгнах по алеята към задния вход на театъра, мислейки оправдания за леля Либи и родителите ми, за да можех да отида да изследвам имението, докато не срещна Александър отново. Видях фигура, криеща се зад един контейнер за боклук.

— Надявах се да те открия тук — каза потаен глас, идващ от преградата към мен.