Читать «Нежност в ковчег» онлайн - страница 26

Плюсове на това да си вампир:

1. Спестяваш от сметките за ток.

2. Можеш да спиш до късно — до много късно.

3. Няма нужда да се притеснявам и да се опитвам да спазвам бедна на въглехидрати диета.

— Сигурна ли си, че искаш да останеш сама? — попита ме леля Либи, държейки несесера си за грим.

— На 16 съм.

— И родителите ти те оставят сама?

— Можех да работя като бавачка още когато навърших 12, стига някой в Дулсвил да ме бе наел.

— Е, има достатъчно храна в хладилника — предложи ми тя, насочвайки се към вратата. — Все пак ще прескоча за да проверя.

Леля Либи може би бе спокойна за своя начин за живот, но когато бях под нейният покрив тя се държеше досущ като баща ми. Предполагам, че щеше също като него да загърби своите дни като хипи, ако имаше деца.

Бързо се преоблякох в последният готически писък на модата — клин на черно-бели райета и къса черна рокличка, която разкриваше кървавочервена риза. Сложих стандартното черно червило и сенки за очи. Едва ми стигна времето за да залепя фалшива татуировка на роза на шията си.

Проверих, за да се уверя, че шишенцето с чесъна е добре запушено, тъй като не исках да излагам Александър на оръжието, което използвах, за да прогонвам всички дебнещи ме вампири. Сигурно бях сресала косата си и оправила червените си кичури поне милион пъти, преди да тръгна към вратата и да зачакам на автобусната спирка за автобус номер седем.

Обхождах спирката след всеки един автобус номер единадесет или шестнадесет, който преминеше. Мислех да се върна до апартамента на леля си и да си извикам такси, когато видях как номер седем зави в улицата и бавно тръгна към мен. Нетърпеливо влязох в претъпкания автобус, платих на машината и хванах едната хлъзгаща се алуминиева дръжка. Държах се за нея сякаш животът ми зависеше от това, опивайки се да запазя равновесие и да избягвам блъскането в другите пътници, когато автобусът подскачаше при всяко ускоряване. Най-сетне, когато достигна нормалната скорост, той отново започна да забавя ход, спирайки на всяка една спирка в града. Погледнах часовника си. Щях да стигна по-бързо, ако вървях.

След слизането на поне дузина пасажери и качването на няколко повече, шофьорът на автобуса зави зад ъгъла и подмина моята дестинация — Ленъкс Хил Роуд.

Хукнах към предната част на автобуса.

— Подминахте Ленъкс Хил Роуд! — изкрещях аз в паниката си, но скоростта не бе намалена.

— Няма автобусна спирка — каза ми той, гледайки в огледалото за обратно виждане.

— Но аз искам да стигна там! — заспорих аз.

— Спирам само на зададените спирки, — изрецитира той и продължи да кара.

— Ако струва долар и 50 цента за да се качиш на автобуса, колко струва да сляза?

Чух неколцина пътници да се смеят зад гърба ми.

— Дръпни жицата — каза ми една жена, посочвайки ми една бяла връвчица, която висеше над прозореца.

Пресегнах се и я дръпнах силно.

Няколко секунди по-късно, шофьорът намали ход и спря.

— Виждаш ли това? — посочи ми той един знак върху табелата с номер 7. — Ето това е автобусна спирка.

Хвърлих му един злобен поглед и скочих от автобуса, пререждайки една възрастна двойка, която се готвеше да се качи. Хукнах надолу по улицата, докато не стигнах Ленокс Хил Роуд. Завих зад ъгъла и тръгнах покрай гигантски първобитни имения с големи тучни ливади и много цветя — жълти и лилави, докато не намерих една неподдържана и обрасла с плевели морава. Една западаща къща бе разположена над нея. Изглеждаше сякаш има надвиснал буреносен облак. Най-сетне бях пристигнала в местната господарска къща на готиката.