Читать «Нежност в ковчег» онлайн - страница 22

— Успокой се, глупачке. Аз съм си в стаята, прелиствам учебника за НАСА, — призна той. — Мислиш, че искам да ходя в разбичканата ти стая? Може да изчезна за няколко дни там!

— Знаех си, — казах, въздъхвайки облекчено. — Е, кажи на мама, че съм се обаждала, — бях изумена колко точно Били бе познал малко от съдържанието в дневника ми. Може би трябва да се опита да гадае на кристална топка в Клуб Ковчег.

— А, някой те търси, — спомни си той.

— Беки?

— Не. Беше момче.

Задържах си дъха.

— Александър?

— Не си каза името. Когато казах, че ни си вкъщи, той просто затвори.

— Провери ли номера?

Чаках цяла вечност за отговора му.

— Извън обхвата е, — отговори най-накрая той.

— Ако се обади отново, попитай го кой е, — настоях аз. — И после незабавно ми се обади!

Леля Либи дъвчеше моркови, потопени в сос хумус, докато седеше на пода на лилава кадифена възглавница. Бях прекалено объркана, за да ям.

— Е, разкажи ми за гаджето си, — рече тя, сякаш бе прочела мислите ми.

— Ами, и той е готик като мен, — отвърнах, започвайки с частта относно личността на Александър, която не беше тайна. — И е възхитителен!

— Как изглежда?

— Много сладък, с дълга черна коса. С дълбоки замечтани очи. По-висок е от мен, някъде колкото теб е. Слаб, не недохранен, ами набит, сякаш е във фитнес залата денонощно. Просто не мога да повярвам, че си тръгна, — добавих, спомняйки си бележката за сбогуване.

— Той те е напуснал?

— Не, имам предвид, тръгна си за пролетната почивка — скалъпих аз, опитвайки се да поправя грешката си. — За да посети семейството си.

— Радвам се, че си намерила някой специален, с когото да се разбираш. Сигурно е трудно да растеш в онзи град.

Оценявах, че леля Либи разбираше какво е да си различен. Тъй като тя се чувстваше по-добре в Хипстървил, може би Александър също бе намерил място, където се чувства по-удобно.

— Лельо Либи, може ли да те питам нещо лично?

— Разбира се.

— Вярваш ли във вампири?

Тя се засмя.

— Мислех, че ще ме питаш за секса.

Но аз бях сериозна.

— Вярваш ли?

— Едно време излизах с един, който държеше някакво шишенце на врата си. Твърдеше, че е кръв, но миришеше на ягодов Куул-айд.

— Той плашеше ли те?

— Всъщност, тези, които твърдяха, че не са вампири, ме плашеха повече, — закачи се тя. — Трябва да поспим. И двете имахме дълъг ден, — каза тя, загасяйки свещите и отмествайки морковите. — Толкова се радвам, че си тук, — каза тя, прегръщайки ме.

— Аз също.

Веднага щом леля Либи отиде в банята, прекосих апартамента на пръсти и включих и останалите лампи, просто за да се чувствам сигурна. Покатерих се на канапето, издърпах завивките върху себе си и затворих очи.

Изведнъж усетих сянка над главата ми. Стиснах очи. Представих си, че Александър стои над мен с цветя, молейки ме за прошка задето ме е оставил така внезапно. Но тогава осъзнах, че може и да е Джагър, който иска да забие зъбите си във врата ми.

Отворих бавно очи.

— Лельо Либи! — извиках облекчена.

— Все още ли си уплашена? — попита тя, стоейки над мен. — Може да оставиш светнато в дневната.

Либи изгаси всички останали лампи и се върна в спалнята си, без да осъзнава, че опитвах да я защитя от татуиран тийнейджър в тъмнината. Дръпнах завивките отново върху главата си, но все още имах чувството, че някой ме наблюдава. Опитах да се успокоя като си мисля за Александър. Отново извадих спомена — двамата с него, лежащи на тревата в задния двор на Имението, гледаме звездите с преплетени пръсти.