Читать «Малкият моряк» онлайн - страница 69

Диелет се отпусна на земята. Седнах до нея. Всичко беше свършено. Тук трябваше да се мре. В своята отпуснатост тя без съмнение имаше съзнание за положението ни, защото се наведе към мен и леко ме целуна с ледените си треперещи устни. Това докара сълзи в очите ми и сви сърцето ми.

Все още се надявах, че силите й ще се върнат и ще можем да продължим. Но тя не се и помръдна. Затвори очи и съвсем се отпусна до мен. Ако не бяха силните тръпки, които я разтърсваха, бих помислил, че е мъртва.

Изненадани, че ни виждат така превити в снега, двама или трима минувачи се спряха нерешително да ни погледнат, после продължиха пътя си.

Трябваше нещо да се направи. Реших да поискам помощ от първия появил се човек. Случи се един градски полицай, който сам ме попита защо стоим там. Отговорих му, че сестричката ми е болна и не може да върви.

Засипаха се въпрос след въпрос. Когато му казах (това беше съчинен от мен разказ), че отиваме при моите родители в Порт Дийо, далеч на брега на морето, и че вървим от десет дни, той учудено разтвори очи.

— Хайде! — каза той. — Тук това дете ще умре. Трябва да отидем на поста.

Но все по-слаба, Диелет не можа да стане. Тя не можеше да ходи, въпреки моите молби, не можа да пристъпи и сега, когато полицаят й заповяда.

Тогава той я взе на ръце и ми каза да вървя след него.

Тръгнахме. След пет минути го настигна някакъв негов другар, на който полицаят разказа онова, което му бях казал аз. Той взе на свой ред Диелет и скоро стигнахме пред една къща, над чиято врата висеше червен фенер. В голяма зала около печка, която бумтеше, стояха няколко градски полицаи.

Тъй като Диелет не можеше да отговаря, разпитваха мен. И аз отново започнах разказа си.

— Мисля, че тя е мъртва! — каза един от хората на полицията.

— Не, но е много зле, трябва да я занесем в централното управление.

— А ти — попита ме началникът — какво ще правиш, имаш ли средства за прехрана?

Погледнах го, без да разбирам.

— Имаш ли пари?

— Имам двадесет су.

— Добре! Гледай да изкараш тази вечер. Ако те намерят по улиците, ще те арестуват.

Сложихме Диелет върху една носилка, полицаите я увиха в одеяла, затвориха над нея завесите и двама души я понесоха.

Бях като обезумял. Не можех да повярвам, че е толкова болна. Исках да се уверя. А хората от полицията заплашваха да ме арестуват, ако ме срещнат по улицата. Въпреки това тръгнах след тях. Изпросих си да вървя след тях.

След доста дълго ходене и след като пресякохме Сена, те спряха на един площад, в дъното, на който се издигаше голяма, хубава черква. Пуснаха ме да вляза с тях. Един мъж с черна дреха отвори завесите на носилката. Диелет беше червена като мак.

Много тихо той започна да я разпитва. Аз приближих и започнах да отговарям вместо нея, потретвайки разказа си.

— Ясно — каза той, — простуда, преумора, възпаление на дробовете. В болницата!

Написаха няколко думи на един лист и отново тръгнахме. Носачите трудно напредваха по хлъзгавия сняг. Когато си почиваха, аз се приближавах до носилката и говорех на Диелет. Понякога тя ми отговаряше с болезнен глас, друг път не отговаряше.