Читать «Малкият моряк» онлайн - страница 67

Започна бъркотия от въпроси, отговори, обяснения, но не се стигна до нищо определено. Как да се намери някакъв знак след осем години? Улиците бяха разрушени вече от много време. Продавачки на бельо имаше със стотици. Коя е майката на Диелет? Къде живее? Къде да се търси? Хаос!

През целия този разговор Диелет беше пребледняла още повече и треперенето й се беше увеличило. Чуваше се как тракат зъбите й.

— Виждате, че малката е замръзнала — каза една от жените.

— Ела, сърце мое, ще се стоплиш на моята печка.

Тя ни накара да влезем в нейното дюкянче, където ни последваха две-три жени, докато останалите, все така разисквайки, се върнаха по сергиите си.

Жената не се задоволи само с печката и накара да ни донесат две чаши бульон. Когато се стоплихме и подкрепихме, тя сложи в ръката ми двадесет су.

За нея това беше много, но какво беше за нас в бедственото ни положение? Къде да отидем? Какво да правим сега? На мен не ми оставаше друго, освен да продължа пътя си до Хавър, но Диелет! Тя самата виждаше до каква крайност беше доведена, защото когато се намерихме отново на улицата, първата й дума беше:

— Къде отиваме?

Пред нас беше черквата. Снегът, който отново започваше да прехвърча в ледения въздух, беше обезлюдил улицата.

— Там — казах аз, посочвайки вратата на черквата.

Влязохме. Обгърна ни приятен топъл въздух. Беше тихо. Само няколко редки посетители бяха коленичили в отделните параклиси. Ние се приютихме в най-тъмния ъгъл.

— Боже мой! Боже мой! — шепнеше Диелет.

— Чуй! — казах й тихо аз. — Тъй като не можеш да намериш твоята майка, ще дойдеш при моята.

— В Порт Дийо!

— Да! Нали не искаш да се върнеш при Лаполад? Трупата ти е омръзнала, трябва да отидеш при мама: ще работиш с нея, тя ще те научи на нейния занаят. Когато се върна от морето, ще ви намеря и двете там. Мама ще те обича много, ще видиш. После, ако ти си с нея, и аз ще съм по-спокоен, и тя ще се тревожи по-малко. Ако се разболее, ти ще се грижиш за нея.

Диелет беше самата откровеност. Тя прие с радост, която повече от всякакви думи показваше колко живо чувстваше ужаса на положението си. Възрази само за едно.

— Майка ти няма да ме иска!

— Защо?

— Защото съм била в цирка!

— Нима аз не съм бил в цирка?

— Ти, това е друго — каза тъжно тя.

Да знаеш къде да отидеш, е вече много. Но то е само цел, до която трябва да се стигне. Бъдещето ни се струваше обезпечено, но настоящето?

Аз не си давах добре сметка за разстоянието от Париж до Порт Дийо. Знаех само, че е твърде далеч.

Изоставяйки в Монруж своя багаж като кораб, който хвърля в морето товара си, за да се облекчи и да не потъне, аз за щастие бях запазил картата на пътищата. Извадих я от джоба си и като я разгънах върху стола, започнах да я проучвам. Видях, че за да излезем от Париж, трябваше да вървим по Сена.

Засега това беше същественото. По-късно щях да проуча останалата част от пътя.

Но как щяхме да изминем този път, когато нямахме нито обувки на краката си, нито дрехи на гърба си, а в джоба ми дрънкаха само двадесет су? Как да тръгнем така уморени, най-вече Диелет, която всеки миг изглеждаше готова да припадне? Тя пребледняваше внезапно и после внезапно пламваше. Тръпките й не преставаха. Как да рискуваме една нощ навън, при този студ и сняг, когато сутринта на светло ние едвам избягнахме смъртта!