Читать «Малкият моряк» онлайн - страница 70

Този път вървяхме по-дълго от първия път. Най-после спряхме пред зелена врата в една улица, където почти нямаше минувачи. Влязохме в някакво тъмно помещение. Приближиха се мъже в бели престилки.

Без съмнение Диелет разбра, както и аз самият, че беше настъпил часът на раздялата. Тя отмести завивката и като ме гледаше с очи, които искряха, попита:

— Изоставяш ли ме?

Аз мислех само за Диелет и за нейната самота. Виждах само нея, простряна на тази мизерна носилка, умоляваща.

— Не! — отговорих аз.

Тя едва можа да ми поблагодари с поглед (о, какъв поглед!) и я отнесоха.

Стоях оглупял, смазан, без да мръдна от мястото си, докато вратарят не ми каза, че трябва да си вървя.

— Няма ли да мога да я виждам?

— Ще можеш. В неделя и в четвъртък!

И вратата се затвори зад гърба ми.

Скоро щеше да настъпи нощта и в някои къщи лампите бяха вече запалени. Първият въпрос, на който трябваше да си отговоря, бе къде да преспя. Що се отнася до това как щях да преживея в Париж, докато чакам Диелет да оздравее, оставих тези мисли за другия ден. Минало беше времето, когато ми трябваше строен план, с всички предпазни мерки. Нищетата на настоящето ни прави доста безчувствени към бъдещето.

Макар да мислех само за това, умът ми не намираше никакво разрешение. Не знаех, че в този голям град имаше нещастници като мен, които в същия този час не знаеха къде ще спят и които все пак щяха да намерят къде да си легнат, а може би и как да вечерят. Израснал на село, аз намирах средства, достъпни за селянин: хамбар, конюшня, купа сено. В квартала, където вървях сега, нямаше нищо подобно — само къщи, стени и пак къщи!

На излизане от болницата бях завил надясно. На ъгъла прочетох „Улица Севр“ и се намерих на широк булевард с големи дървета. Къде ли водеше той? Нищо не знаех. Всичко ми беше безразлично.

Тъй като нямах цел, все едно ми беше по кой път щях да тръгна. Крачех бавно. Изтощен от умората, вече с мъка влачех нозете си. Без обувки, зарити в снега, те още от сутринта бяха станали безчувствени, като мъртви. На алеята, успоредна с булеварда, децата бяха направили пързалка. Спрях неволно да ги погледам.

Каква беше изненадата ми, когато между минаващите пред мен съзрях познато лице! Беше едно дете на име Бибош, което бях виждал във Фалезия. Там то участваше в трупата на Виняли. Тяхната барака опираше до тази на Лаполад и бяхме играли заедно.

Понеже бях единственият зрител, той ме погледна и ме позна. Дойде при мен.

— Я виж ти, какво правиш в Париж? Пристигна ли лъвът? Ще дойда да видя Диелет.

Казах му, че съм напуснал Лаполад, че съм в Париж едва от тази сутрин и че се чувствам много затруднен, защото не знам къде да спя. Не споменах нищо за Диелет и свърших като го попитах как мисли той, дали биха ме взели в неговата трупа.

— Разбира се, стига да бъдеш добър авер. Добър ли си? — попита той.

Не ми беше ясно какви бяха качествата, които трябваше да има един авер, но виждайки пред себе си легло, отговорих, че навярно имам тези качества.