Читать «Милостта на Калр» онлайн - страница 30

И видях каквото търсех. Само за миг. За част от секундата общото униние на лейтенанта Тизаруат прерасна в див ужас. Нивата на адреналин и кортизол удариха тавана. И там, в главата ѝ, нещо проблесна почти недоловимо, като призрак почти — импланти, които не би трябвало да са там и които след частица от мига изчезнаха.

Импланти на второстепенен сегмент.

Пак. Ударих силно главата ѝ в стената. Тя изписка и аз отново го видях, дълбокия ѝ ужас и онези импланти, които нямаха място в човешки мозък, но се намираха в нейния... после нишките им изчезнаха както преди.

— Пусни „Милостта на Калр“ или ще те удуша с голи ръце.

— Не бихте го направили — простена тя.

Което ми показа, че не мисли ясно. Ако беше с ума си, Анаандер Мианаай не би се усъмнила и за секунда какво бих могла да направя. Стегнах хватката си. Лейтенантата започна да се плъзга надолу по стената към пейката, но аз я държах за гърлото, притисках трахеята ѝ, Тя сграбчи отчаяно китките ми. Не можеше да диша. Десет секунди, плюс минус, да направи каквото ѝ бях казала, или да умре.

— Пусни кораба ми — повторих със спокоен глас. Съвсем спокоен.

Данните, които получавах от нея, просветнаха отново, имплантите се очертаха ясно, мъчителното гадене и дивият ужас бяха толкова силни, че едва не се сгънах на две от съпричастие към страха ѝ, Пуснах я, изправих се, а тя се срина на твърдата пейка, кашляше, давеше се и се опитваше да повърне несъществуващото съдържание на стомаха си.

— Кораб — казах аз.

— Тя отмени всички заповеди — каза „Милостта на Калр“ в ухото ми. — Съжалявам, капитана.

— Нищо не си можел да направиш. — Всички радчайски бойни кораби имаха вградени кодове за достъп, които позволяваха на Анаандер Мианаай да ги контролира. „Милостта на Калр“ не правеше изключение. Имах късмет, че корабът не проявяваше ентусиазъм да следва заповедите ѝ с все точките и запетаите, не бе направил никакво усилие да коригира малките пропуски и грешки в тях. Ако корабът наистина бе искал да съдейства на Анаандер Мианаай в измамата, със сигурност щеше да успее и да ме заблуди.

— Анаандер Мианаай, лорда на Радч — казах на разтрепераната лейтенанта, на бебето, което седеше пред мен. — Наистина ли мислеше, че няма да се усетя?

— Риск винаги има — прошепна тя и изтри устата си с ръкав.

— Ти поемаш само рискове, за които си се готвила в продължение на десетилетия, на векове дори — казах аз. Зарязала бях всякакви преструвки, говорех с равния си глас на второстепенен. — Всички твои части са части от теб още от раждането ти. Или от по-рано дори. Никога не си била един човек, а после изведнъж са натикали импланти на второстепенен в мозъка ти. Не е приятно, нали?

— Знаех, че не е. — Вече контролираше по-добре дишането си, спряла бе да се дави. Но гласът ѝ звучеше като хриплив шепот.

— Знаела си. И си смятала, че ще имаш достъп до лекарства, които да ти помогнат, докато свикнеш с им- плантите. Можела си лично да ги вземеш от лазарета и после да използваш кодовете си за достъп, така че корабът да прикрие следите ти.