Читать «Милостта на Калр» онлайн - страница 29

— Дано поне сега съм по-поносима.

В столовата Амаат Едно отвори уста и запя, предпазливо и с половин тон по-ниско:

— Всичко се върти... — Останалите се присъединиха, без желание и ентусиазъм. Смутени. — ... всичко се върти. Планетата обикаля около слънцето, всичко се върти.

— Да — казах аз на Сейварден. — Малко по-поносима.

Бо се бяха справили отлично с всички поставени им задачи. Цялата декада се беше строила като по конец в столовата, нито мускул не трепваше по лицата им, яките и маншетите им бяха като подравнени с линийка, дори лейтенанта Тизаруат съумяваше да излъчи сурова безучастност. Отвътре беше друго нещо — все още го имаше старото напрежение и лекото гадене, а и не бе спала, откакто я събудих вчера. Воините от декадата ѝ излъчваха вълна на колективно негодувание, комбинирано с предизвикателство и гордост — в крайна сметка бяха свършили много работа през последния ден, при това я бяха свършили добре, предвид обстоятелствата. Редно бе да изразя задоволството си и те чакаха да го направя, надяваха се да го чуят от мен и бяха готови да се почувстват низвергнати, ако не го направех.

Заслужаваха да се гордеят със себе си. Лейтенанта Тизаруат обаче, предвид настоящите обстоятелства, не заслужаваше тях.

— Добра работа, Бо — казах аз и бях възнаградена с изблик на изтощена гордост и облекчение от воините пред себе си. — Продължавайте в същия дух. — После добавих остро: — Лейтенанта, последвайте ме. — Обърнах се, излязох от столовата и тръгнах към каютата си. Казах мълчаливо на кораба: — Кажи на Калр, че не искам да ме безпокоят. — Постарах се да не мисля пряко за причината, иначе пак щях да се ядосам. Е, вече бях ядосана, но щях да се ядосам още повече. Дори желанието ми за движение изпращаше сигнали до мускулите, миниатюрни импулси, които корабът можеше да разчете. Които аз можех да разчета, когато корабът ми ги показваше у други. На теория само аз на борда на „Милостта на Калр“ можех да разчитам тези данни по този начин. На теория. Но нямаше да мисля за това сега. Влязох в каютата си, вратата се отвори пред мен, без да съм го поискала изрично. Войната Калр, която дежуреше в покоите ми, се поклони и си тръгна, заобикаляйки лейтенанта Тизаруат, която бе спряла на прага.

— Влезте, лейтенанта — казах със спокоен глас. Наистина спокоен. Бях ядосана, да, но пък аз винаги съм ядосана, значи да съм ядосана е нормално. В поведението ми нямаше нищо, което да притесни онези, които ме виждат. Лейтенанта Тизаруат направи още няколко крачки навътре в стаята. — Успяхте ли да поспите? — попитах я.

— Малко, капитана. — Изненадала я бях. Беше много уморена и не мислеше ясно. Освен това още ѝ се гадеше и се чувстваше унила. Нивата на адреналина ѝ все така бяха по-високи от нормалното. Добре.

И зле. Много зле. Направо ужасно.

— Хранихте ли се?

— Аз не... — Примигна. Опитваше се да обмисли въпроса ми. — Нямах много време, флотска капитана. — Дишането ѝ сякаш се поуспокои. Мускулите на гърлото ѝ се отпуснаха едва доловимо.

Без да мисля какво правя, се задвижих с максималната си скорост — а при мен това означава наистина бързо. Стиснах я за яката, блъснах я силно назад и я опрях в зелено-лилавата стена. Притиснах я там, с извит над пейката гръбнак.