Читать «Партньори» онлайн - страница 58

Патрик се прибираше у дома. Ранен и окован като животно, щеше да се отправи по пътя, който знаеше, че е неизбежен. Тя също щеше да отиде близо до него. Щеше да се крие зад кулисите, да прави каквото й поръча той, да се моли за общото им спасение. Щеше да снове из стаята си нощем, точно като Патрик, и да се пита къде отиде бъдещето им.

14

За пътуването към дома Патрик избра зеленикави хирургически дрехи, много широки и меки, защото не искаше нищо да дразни изгарянията по тялото му. Полетът щеше да е без прекъсване, но все пак бе повече от два часа, така че трябваше да си осигури всички възможни удобства. Лекарят му даде малък флакон обезболяващи хапчета за всеки случай, както и папката с медицинските му изследвания. Патрик му благодари. Стисна ръката на Луис и каза „довиждане“ на една сестра.

Агент Майърс го чакаше пред вратата на стаята с четирима едри служители на военната полиция.

— Искам да се споразумеем, Патрик — каза той. — Ако се държиш добре, сега няма да ти сложа белезниците и веригите на краката. Когато обаче кацнем, няма да имам избор.

— Благодаря — кимна Патрик и тръгна навъсено по коридора. Краката го боляха от глезените до бедрата, а коленете му се огъваха от обездвижването. Държеше главата и раменете си изправени, кимаше любезно на сестрите, покрай които минаваше. Слязоха с асансьора до подземния гараж, където го очакваха още двама военни полицаи със син микробус. Те гледаха навъсено паркираните наоколо коли. Две силни ръце го подхванаха подмишниците и го качиха на средната седалка. Един от полицаите му подаде чифт евтини авиаторски очила.

— Ще ви трябват — обясни той. — Дяволското слънце направо ослепява.

Микробусът така и не напусна границите на базата. Понесе се бавно по напечения асфалт, покрай вялата охрана на пропускателните пунктове, без да достигне дори четирийсет километра в час. Никой вътре не каза и дума. Патрик надзърташе през затъмнените стъкла, докато минаваха покрай редица казармени помещения, след това канцеларии, най-накрая хангар. Беше прекарал на това място четири дни. Може би три. Не беше сигурен, защото не помнеше добре първите часове — още беше дрогиран. Климатикът работеше и откъм арматурното табло духаше хладен въздух. Стисна папката с медицинските изследвания — единствената вещ, която притежаваше в момента.

Замисли се за Понта Поран, новия му дом, и се зачуди дали някой е открил отсъствието му. Какво ли бяха направили с къщата му? Прислужничката продължаваше ли да я чисти? Вероятно не. Ами колата, малката червена костенурка, която толкова обичаше? Познаваше само шепа хора в града. Какво говореха за него? Вероятно нищо.

Какво значение имаше всичко това сега? Независимо от клюките в Понта Поран хората от Билокси сигурно го очакваха с нетърпение. Блудният син се завръща. Най-известният техен съгражданин… А как щяха да го посрещнат? С вериги на краката и засипан с призовки. Защо не му устроят парад по крайбрежната магистрала, за да ознаменуват завръщането на прочутия си съгражданин? Той бе накарал светът да научи къде е градът им, бе го прославил. Колцина от тях бяха проявили достатъчно ум, за да станат притежатели на деветдесет милиона долара?