Читать «Пикник край пътя» онлайн - страница 6

— Добър ден — казвам. — Викали сте ме?

Вили се взира в мен като в празно място, отмества пишещата машинка, полага пред себе си дебела папка и се залавя да я разлиства.

— Редрик Шухарт? — пита.

— Същият — отговарям, ама ми е смешно, та едва се сдържам. Избива ме на такова едно нервозно хихикане.

— От колко време работите в института?

— Две години, та трета.

— Семейство?

— Самичък съм — викам. — Сираче.

Тогава той се обръща към своето сержантче и строго му нарежда:

— Сержант Лъмър, вървете в архива и ми донесете дело номер сто и петдесет.

Сержантчето изкозирува и се омете, а Вили захлопна папката и ме изгледа мрачно:

— Пак ли подхвана стария занаят?

— Какъв стар занаят?

— Много добре знаеш какъв. Пак пристигна материал срещу тебе.

„Тъй значи…“ — мисля си.

— И откъде е материалчето?

Той се намръщи и раздразнено зачука с лулата си по пепелницата.

— Това не те засяга! Аз като стар приятел те предупреждавам: зарежи тая работа, откажи се завинаги. Защото ако те спипат втори път — няма да се отървеш само с шест месеца. А от института ще те изритат моментално и вовеки веков, ясно ли ти е?

— Ясно ми е — казвам. — Това ми е ясно. Само не ми е ясно коя гадина ме е наклепала…

Но той вече ме гледа с оловен поглед, съска с празната лула и си прелиства ли, прелиства папката. Ще рече, върнал се е значи сержант Лъмър с дело номер сто и петдесет.

— Благодаря, Шухарт — произнася капитан Вили Херцог, по прякор Кюнеца. — Това е всичко, което исках да изясня. Свободен сте.

И, отидох аз в съблекалнята, надянах екипировката, палнах цигара, а през цялото време си мисля: откъде ли се носи тоя звън? Ако е откъм института, тогава всичко е гола измишльотина — тук никой нищо не знае за мен и не може да го знае. Ако пък са ми стоварили кривите дърва от полицията… пак е странно, какво биха могли да знаят те там, освен моите стари грехове? Да не би Лешоядът да е хлътнал — тая гад, за да спаси себе си, е способна когото щеш да натопи… Но нали даже и Лешояда сега не знае нищо за мене. Мислих аз, мислих, нищо полезно не измислих и реших — майната му. За последен път бях ходил нощем в Зоната преди три месеца, почти цялата плячка вече коснах и даже изхарчих почти всичките пари. С никакви улики на ръка не са ме хванали, а сега пък ще ме спипат на тясно друг път, аз съм хлъзгав…

И когато вече се заизкачвах по стълбите, изведнъж ме осени — хем така ме осени, че се върнах в съблекалнята, седнах и запалих нова цигара. Излиза, че днес не трябва и да се мяркам покрай Зоната. И утре не може, и вдругиден. Излиза, че пак са ме взели на мушка тия лигави жаби полицейски, не са ме забравили те мене, а и да са ме забравили, някой им е напомнил. Нито един сталкер, освен ако не се е побъркал напълно, няма да се приближи до Зоната и на топовен изстрел, щом знае, че го следят. Аз трябва сега да се свра в най-тъмния ъгъл. Един вид, каква ти Зона? Аз, моля ви се, там и с пропуск не съм стъпвал вече колко месеца! Какво, разбираш ли, сте се лепнали за честния лаборант?