Читать «Пикник край пътя» онлайн - страница 7

Обмислих аз всичко това и даже изпитах нещо като облекчение, че няма да ходя днес в Зоната. Само че как да го съобщя по-деликатно на Кирил?

Казах му направо:

— В Зоната не отивам. Какви ще бъдат нарежданията?

Разбира се, отначало той се облещи насреща ми. После, види се, нещо съобрази, улови ме за лакътя, отведе ме в кабинета си, сложи ме на стола зад своето бюро, а той самият се настани до мене на перваза. Мълчим. Пушим. По едно време предпазливо така, внимателно ме пита:

— Случило ли се е нещо, Ред?

Е какво да му кажа!

— Не — викам, — нищо не се е случило. Само дето вчера профуках двайсет бона на покер — без грешка играе оня шмекер Нънан…

— Чакай малко — погледна ме той. — Ти какво, отказваш ли се?

Тука вече направо взех да стена от зор.

— Не мога — изпъшках през зъби. — Не мога, разбираш ли? Току-що ме вика Херцог.

Той омекна. Нещастният му вид се възвърна и очите му пак станаха като на болен пудел. Въздъхна конвулсивно, припали нова цигара от фаса на предишната и тихо рече:

— Можеш да ми повярваш, Ред, не съм казал никому ни дума.

— Зарежи — викам. — Кой говори за теб?

— Аз даже на Тендър още нищо не съм казал. Изписах му пропуск, а още не съм го и питал дали е съгласен да тръгне, или не…

Аз мълча, пуша. Да се смееш ли, да плачеш ли — нищо не разбира човекът.

— А Херцог какво ти каза?

— Ами нищо особено. Наклепал ме е някой и това е всичко.

Той ме изгледа някак странно, скочи от перваза и се заразхожда назад-напред из кабинета. Снове той из стаята, а аз седя, пускам дим и ни гък, ни мък. Жал ми е за него, разбира се, и ме е яд, че така глупаво се получи — уж бях излекувал човека от меланхолията. А кой ми е крив? Аз съм си виновен. Подмамих детето с геврече, пък гевречето било в кутийка, а кутийката едни сърдити чичковци я пазят… По едно време той престана да тича нагоре-надолу, спря се край мен и като гледаше настрани, някак неловко попита:

— Слушай, Ред. А тя… колко би могло да струва — пълната „пустилка“?

Отначало не го разбрах — помислих, че се надява да я купи отнякъде, ама къде ти ще намериш такава, тя може и да е само една-единствена в целия свят. Пък и парите не биха му стигнали: откъде у него пари, чуждестранен специалист, при това руснак. А после сякаш ме лиснаха с вряла вода — ама той какво си мисли тоя нещастник, че му се кипря заради повече пари ли?! Ах негоднико, викам си, че ти мен за какъв ме вземаш?… И вече си бях отворил устата да му тегля една, та чак дроба да го смъдне. Ама засякох. Защото наистина — за какъв всъщност да ме взема? Сталкерът — той за това си е сталкер, дай му само повечко „гущери“, той заради зеленичките с живота си търгува. Та ето как излизаше, че вчера аз съм му подхвърлил въдицата, пък днес окачвам примамката, цената си вдигам.

Направо онемях от тия мисли. А той ме гледа втренчено, очите си не сваля от мен, и в погледа му виждам даже не и презрение, ами нещо като разбиране… И тогава спокойно му обясних.