Читать «Пикник край пътя» онлайн - страница 5

— Я го виж ти! — казва, пък се усмихва. — Е, няма как, ще трябва да се ходи. Хайде още утре да идем. В девет ще поръчам пропуските и „галоша“, а в десет с Божията благословия да тръгваме. Става ли?

— Става — викам. — Ами кой ще е трети?

— Че за какво ни е трети?

— Е, не — казвам. — Това не ти е разходка с госпожици. Ами ако се случи нещо с тебе? Зона е това — казвам. — Трябва да има ред.

Той се поусмихна, вдигна рамене.

— Както искаш. Ти си знаеш.

Има си хас да не знам! Естествено, той сега проявява великодушие, заради мен се старае: един вид, третият е излишен, ще прибягаме двамцата и всичко ще си остане скрито-покрито, никой няма да се сети за тебе. Да, ама аз съм наясно — институтските не ходят в Зоната по двама. Те си имат такова правило: двама вършат работата, а третият наблюдава, та после като го попитат — да разкаже.

— Лично аз бих взел Остин — казва Кирил. — Но сигурно ти няма да го искаш. Или може?

— Не — казвам. — Само не Остин. Остин ще го вземеш някой друг път.

Остин не е лошо момче, смелостта и страха му са в необходимата пропорция, но според мене той е вече белязан. На Кирил това не можеш му го обясни, обаче аз виждам: въобразил си е човекът, че Зоната я познава и разбира от край до край, и скоро ще скочи в трапа. Както обичате. Обаче без мене.

— Добре де — примижава Кирил. — А Тендър?

Тендър е неговият втори лаборант. Сносен човек, спокоен.

— Малко е старичък — казвам. — И деца има…

— Нищо. Вече е бил в Зоната.

— Хубаво — кимам. — Нека бъде Тендър.

Та, той остана да виси над картата, пък аз препуснах право в „Борж“, щото ми се ядеше до припадък и ми беше пресъхнала глътката.

Добре… Явявам се аз на другата сутрин както винаги в девет, представям пропуска си, а в караулката дежури оня длъгнестия сержант, дето миналата година го въргалях заради Гута, когато се беше лепнал за нея на пияна глава.

— Здрасти — вика ми той. — Тебе — казва, — Рижи, из целия институт те търсят…

Тук вече го прекъснах вежливо:

— Не съм ти Рижи. И не ми се навирай за приятел, върлино шведска.

— Господи, Рижи! — изумява се оня. — Че нали всички така ти викат!

Аз преди влизане в Зоната съм малко кибритлия, че бях и трезвен на всичкото отгоре, та го награбих за портупея и с пълни подробности му разясних какво представлява той и защо е произлязъл от майка си. Онзи плюна, върна ми пропуска и вече без всякакви нежности излая:

— Редрик Шухарт, наредено ви е незабавно да се явите при пълномощника на отдела за безопасност капитан Херцог.

— А така — казвам. — Това е друго нещо. Учи се, сержант, лейтенант да пораснеш.

А в това време си мисля: що за ново двайсет пък сега? За какво съм дотрябвал аз на капитан Херцог рано-рано в работно време? Нейсе, отивам да се представям. Кабинетът му е на третия етаж, хубав кабинет, има си и решетки на прозорците, като в полицията. Самият Вили възседнал стола си, съска с лулата и писателствува на машинката, а в ъгъла ровичка из желязната каса едно сержантче, ново някакво, не го познавам. То в нашия институт тия сержанти са цяла дивизия, и всичките едни такива породисти, румени, охранени — нито им е изтрябвало да ходят в Зоната, нито им пука за световните проблеми.